IV
Скоро Леон почна да проявява пред другарите си чувство на превъзходство, отстрани се от тях и пренебрегна съвсем преписките.
Той очакваше писмата й; препрочиташе ги. Пишеше й, призоваваше я във въображението си с всичката сила на желанието и на спомените си. Вместо да отслабне от отсъствието, тоя копнеж да я види се засили дотолкова, че една събота заран той се измъкна от кантората. Когато видя от връх склона църковната камбанария в долината с нейното тенекиено знаме, което се въртеше от вятъра, той почувства оная наслада, примесена с тържествуваща суетност и егоистична разнеженост, каквато навярно изпитват милионерите, когато се връщат в своето селище.
Той почна да обикаля около нейната къща. В кухнята светеше. Той дебнеше сянката й по завесите. Не се мярна нищо.
Щом го видя, стрина Льофрансоа възкликна високо и каза, че той се е „източил и изтънял“, а Артемиз, напротив, го намери, че е „напълнял“ и „помургавял“.
Той вечеря както някога в малката стая, но сам, без бирника; защото Бине —
Все пак Леон се реши. Почука на вратата на лекаря. Госпожата беше в стаята си, отдето щеше да слезе не по-рано от четвърт час. Господин Бовари изглеждаше във възторг, че го вижда; но той не мръдна от стаята ни вечерта, нито на другия ден.
Той я видя насаме късно вечерта, зад градината, в уличката — в уличката както с другия! Имаше буря и те приказваха под един чадър, осветявани от мълнии.
Животът в раздяла вече им ставаше непоносим.
— По-добре смърт! — казваше Ема.
И се превиваше, плачеща на ръката му.
— Сбогом!… Сбогом!… Кога ще те видя?
Те пак се върнаха, за да се прегърнат още веднъж; и тогава именно тя му обеща, че скоро под какъвто и да е предлог ще намери начин да се виждат редовно и свободно поне веднъж в седмицата. Ема не се съмняваше в това. От друга страна, тя беше изпълнена с надежда. Щеше да има пари.
Така тя купи за своята стая чифт жълти завеси на широки ивици, за които г. Льорьо беше й казал, че са евтини; пожела килим и Льорьо, заявявайки, че това
По това време, тоест към началото на зимата, тя бе обзета от голямо усърдие към музиката.
Една вечер, когато Шарл я слушаше, тя четири пъти поред започваше един и същ музикален откъс, като всеки път се ядосваше, а той, без да вижда някаква разлика, възклицаваше:
— Браво!… Много добре!… Ти не си права! Карай!
— Ах, не! Това е отвратително, пръстите ми са затвърдели.
На другия ден той я помоли
— Добре, щом ти прави удоволствие!
И Шарл призна, че тя малко е останала назад. Грешеше в нотите, бъркаше; сетне изведнъж спираше и казваше:
— Ах! Свършено е! Трябваше да вземам уроци, но…
Тя прехапа устни и добави:
— Двадесет франка за урок е много скъпо!
— Да, наистина… малко… — каза Шарл, като се хилеше глупаво. — Но струва ми се, че ще може и за по-малко; защото има артисти без голяма известност, които често струват повече от знаменитите.
— Потърси ги — каза Ема.
На следния ден при влизането си той я погледна хитро и най-сетне не се сдържа да не й каже:
— Колко си упорита понякога! Бях в Барфьошер днес. И госпожа Лиежар ме увери, че нейните три госпожици, които са в пансиона „Милосърдие“, вземат уроци по петдесет су единият, и то от прочута учителка!
Тя сви рамене и вече не отвори пианото.
Ала когато минаваше край него (ако Бовари беше там), въздишаше:
— Клетото ми пиано!
А когато й дохождаха гости, не пропускаше да съобщи, че по важни причини е оставила музиката и не може вече да се занимава с нея. И те я съжаляваха. Каква загуба! Тя, с такава хубава дарба! Дори казваха и на Бовари това. Укоряваха го и особено аптекарят:
— Вие не сте прав! Никога не бива да се оставят неразработени природните способности! От друга страна, помислете, драги приятелю, че като накарате госпожата да учи, вие спестявате от музикалното образование по-късно на детето си. Аз смятам, че майките трябва сами да учат децата си. Това е мисъл на Русо, малко нова още може би, но която ще победи, уверен съм, както майчиното кърмене и ваксинацията.
И Шарл още веднъж заговори по въпроса за пианото. Ема остро отговори, че ще бъде по-добре да го продадат. Да се раздели с това нещастно пиано, което й бе давало толкова суетни задоволства, беше за госпожа Бовари нещо като самоубийство на част от самата нея.
— Ако искаш… — рече той — да вземаш от време на време по един урок, това няма най-после да ни разори.
— Но от уроците — възрази тя — има полза само ако са редовни.
И ето как тя успя да получи позволение от мъжа си да отива веднъж в седмицата в града, за да се среща с любовника си. След един месец намериха дори, че тя е направила значителен напредък.
V
Това биваше в четвъртък. Тя ставаше и се обличаше тихо, за да не събуди Шарл, който би й правил бележки, че се приготвя много отрано. След това се разхождаше из стаята, изправяше се до прозорците и гледаше към площада.
Утринната дрезгавина минаваше между стълбовете на халите и върху дома на аптекаря, капаците на който бяха затворени, личаха при бледия зрак на зората едрите букви на табелата.
Когато стенният часовник показваше седем и четвърт, тя тръгваше за „Златен лъв“, дето Артемиз й отваряше вратата, прозявайки се. Тя разравяше за госпожата засипаните с пепел въглени. Ема оставаше сама в готварницата. От време на време Ивер излизаше, впрягаше, без да бърза, и освен това слушаше стрина Льофрансоа, която, подавайки главата си в нощна шапчица от едно прозорче, го натоварваше с поръчки и му даваше обяснения, които биха объркали всеки друг. Ема потропваше с обувките си по павирания двор.
Най-сетне, след като изядеше супата си, след като навлечеше пътната си дреха, запалеше лулата и вземеше камшика си, Ивер спокойно се настаняваше на капрата.
„Лястовицата“ потегляше със ситен тръс и през първите три четвърти от левгата спираше тук и там да вземе пътници, които я чакаха край пътя, изправени пред вратниците на дворищата. Които бяха предупредили от вечерта, караха да ги чакат; някои дори бяха още в къщи, в леглата си; Ивер ги викаше, крещеше, ругаеше, сетне слизаше от капрата и отиваше да тропа силно по портите. Вятърът духаше през пукнатите прозорчета на колата.
През това време четирите пейки се изпълваха, колата се търкаляше, ябълковите градини се нижеха една след друга; и пътят между два дълги рова, пълни с жълта вода, непрекъснато се стесняваше към хоризонта.
Ема го познаваше от единия до другия му край; знаеше, че след ливадата имаше стълб, после един
