направо по непоносим начин. Подозираше ли нещо? Тя стоеше, загубена в най-различни страхове. Но най- сетне той каза:
— Ние се помирихме и аз идех да му предложа спогодба.
Отнасяше се до подновяването на записа, подписан от Бовари. Но господин лекарят можел да постъпи, както ще; той съвсем не искал да го измъчва, особено сега, когато имал сума грижи.
— И дори би сторил по-добре, ако прехвърли това задължение другиму; например на вас; с едно пълномощно ще бъде най-удобно и тогаз ние с вас ще имаме дребни сделчици…
Ема не разбираше. Той замълча. После, минавайки към търговията си, Льорьо заяви, че госпожата не ще може да стъкми траурното си облекло, ако не вземе нещо от него. Той щял да й изпрати дванадесет метра черен пълнен плат за една рокля.
— Тая, която имате, е добра за в къщи. За посещения ви трябва друга. Още от пръв поглед, като влязох, разбрах. Аз имам американско око.
Той не изпрати плата, донесе го сам. После дойде пак за размерването му; дохожда още под други предлози, като всеки път се опитваше да бъде любезен, услужлив, отдавайки се напълно, както би казал Оме, и винаги пускаше на Ема по някой съвет за пълномощното. За записа не споменаваше. Тя и не мислеше за него; в началото на оздравяването й Шарл беше й разправял нещо по това; но толкова вълнения бяха минали през главата й, че тя вече не си спомняше. От друга страна, тя се пазеше да заприказва за пари; госпожа Бовари — майката, беше изненадана от това и си обясни тая промяна с религиозните чувства, които я бяха обзели през боледуването.
Но щом тя замина, Ема скоро учуди Бовари със своя здрав практически смисъл. Трябваше да се съберат сведения, да се проверят ипотеките, да се види дали ще има продажба на публичен търг или ликвидация.
Тя цитираше произволно технически термини, изричаше големи условни думи за бъдеще, за предвидливост и непрестанно преувеличаваше затрудненията по наследството, така че един ден му показа образец на генерално пълномощно „за водене и управляване на неговите работи, за сключване заеми, подписване и джиросване на всякакви записи, плащане на всякакви суми и пр.“. Тя беше използвала уроците на Льорьо.
Шарл я попита наивно отде има тоя документ.
— От господин Гийомен.
И с най-голямо хладнокръвие прибави:
— Аз много не му се доверявам. Нотариусите имат лошо име. Може би трябва да се посъветваме… Но ние познаваме само… О! Никого…
— Освен Леон — отвърна Шарл, който размисляше.
Ала мъчно можеше да се разберат с писма. Тогаз тя предложи да отиде. Той й поблагодари, но не искаше да приеме. Тя настоя. То беше надпреварване с взаимни любезности. Най-сетне с престорено вироглавство тя възкликна:
— Не, моля ти се, ще отида!
— Колко си добра! — каза той, като я целуна по челото.
Още на другия ден тя се качи на „Лястовицата“, за да отиде в Руан да се посъветва с г. Леон, и остана там три дни.
III
Те бяха три чудесни, великолепни, пълни дни, истински меден месец. Настаниха се в хотел „Булон“, на пристанището, и живяха там при затворени капаци на прозорците, с цветя на пода и ледени сиропи, които им донасяха от заранта.
Привечер наемаха покрита лодка и отиваха да вечерят на някой остров.
То беше в часа; когато край корабостроителниците се чува как коват броните на закълчищените туловища на корабите. Катраненият дим се промъкваше между дървесата, а по реката личаха големи мазни петна, люлеещи се неравномерно под пурпурните багри на слънцето като плуващи листове флорентински бронз.
Слизаха между вързаните лодки, дългите полегати въжета на които закачаха леко покрива на тяхната лодка.
Шумовете на града неусетно се отдалечаваха — гърмолът на колела, мълвежът на гласовете, лаят на кучетата по корабните мостчета. Тя развързваше шапката си и те стъпваха на своя остров.
Сядаха в ниската зала на някоя кръчма, дето на вратата имаше провесени черни мрежи. Ядяха пържена риба, каймак и череши. Лягаха на тревата под тополите и се прегръщаха; и им се искаше да живеят вечно като двама робинзоновци в това местенце, което поради тяхното блаженство им се струваше най- прекрасното в света. Не за първи път виждаха те дървеса, синьо небе, морава и чуваха как водата тече и вятърът вее в листата; но несъмнено никога не бяха се възхищавали от всичко това, сякаш природата не бе съществувала досега или беше почнала да става хубава само след утоляването на техните желания.
През нощта се връщаха. Лодката плуваше край брега на острова. Те стояха в дъното, притулени двамата в мрака, без да говорят. Четвъртитите лопати звънтяха в железните скоби и отмерваха тишината като чукането на метроном, докато влачещото се отзад въже не прекъсваше своето меко плакнене във водата.
Една вечер се показа луната; тогава те не пропуснаха да заговорят за нея, намираха, че тя е печална и пълна с поезия; Ема дори запя:
Гласът й, хармоничен и слаб, чезнеше над вълните; и вятърът отвиваше извивките, които Леон чуваше да минават край него като пърхане на крила.
Тя седеше насреща, облегната върху преградата на лодката, дето луната влизаше през отвореното прозорче. Черната й рокля, гънките на която се разширяваха като ветрило, я правеше по-тънка и по-висока. Тя бе дигнала глава, сключила ръце, насочила двете си очи към небето. Навремени сянката на върбите я скриваше съвсем, сетне изведнъж се показваше като видение в лунното сияние.
Леон, седнал на дъното на лодката, до нея, напипа с ръка червена копринена панделка.
Лодкарят я разгледа и най-сетне рече:
— А, това ще е от компанията, която разхождах оня ден. Бяха дошли мнозина весели хора — господа и дами, с пасти, с шампанско, с корнет-а-пистони — цяло земетресение! Особено един от тях, висок, хубав мъж, с малки мустачки, беше много забавен! И те казваха: „Хайде, разправи ни нещо… Адолф… Додолф…“ — нещо такова беше.
Тя потръпна.
— Не ти ли е добре? — рече Леон, като се приближи до кея.
— О! Нищо. Навярно от нощния хлад.
— … И на когото навярно не му липсват жени — добави тихо старият моряк, смятайки, че казва нещо любезно на чужденеца.
Сетне, като плю на ръцете си, хвана отново веслата.
И все пак трябваше да се разделят! Сбогуването беше тъжно. Той щеше да изпраща писмата си у стрина Роле, а тя му даде такива точни нареждания за двойните пликове, че той много се възхити от нейната любовна ловкост.
— Значи, ти твърдиш, че всичко е както трябва? — каза тя при последната целувка.
— Да! Разбира се!
„Но защо — запита се той по-късно, връщайки се сам на улиците — тя толкова много държи за това пълномощно?“