ли си поне, че те не са я чели? Можеш ли да ми удостовериш?

— Но най-сетне, господине — каза Ема, — имали сте да ми казвате нещо…

— Вярно, госпожо… Свекърът ви е умрял.

Наистина господин Бовари — бащата, бе починал ненадейно по-предния ден от апоплектичен удар, когато ставал от трапезата; и от прекалено внимание към чувствителността на Ема Шарл бе помолил г. Оме да й съобщи предпазливо тая ужасна вест.

Той бе обмислил изразите си, беше ги закръглил, изградил, отмерил ритмично; то беше образец на предпазливост и постепенен преход, на изискани обръщения и на деликатност; но гневът бе разсипал реториката.

Ема, след като отказа да чуе каквато и да било подробност, излезе от аптеката; защото г. Оме бе почнал отново своите хокания. Но той почна да се успокоява и сега мъмреше с бащински тон, веейки си с гръцката шапчица:

— Не че не одобрявам изцяло това съчинение! Авторът е бил лекар. Там има някои научни положения, които не е зле да ги знае всеки мъж. Но по-късно, по-късно! Почакай поне ти сам да станеш мъж и твоят темперамент да се оформи.

Щом Ема удари чукчето, Шарл, който я чакаше, тръгна насреща й с разтворени обятия и каза със задавен от сълзи глас:

— Ах, скъпа моя!…

И се наведе нежно да я целуне. Но от досягането на устните му споменът за другия я обзе, тя потръпна и прокара ръка по лицето си.

Все пак тя отговори:

— Да, зная… зная…

Той й показа писмото, в което майка му разправяше за случилото се без никакво сантиментално лицемерие. Тя съжаляваше само, че мъжът й не е бил подкрепен от религията, понеже умрял в Дудвил, на улицата, до вратата на едно кафене, след едно патриотично угощение с бивши офицери.

Ема върна писмото; сетне на вечерята от благоприличие тя каза, че не може да яде. Но понеже той я насилваше, тя почна добре да се храни, докато насреща й Шарл седеше неподвижен в съкрушена поза.

От време на време, вдигайки глава, той й изпращаше поглед, изпълнен с отчаяние. Един път въздъхна:

— Бих искал да го видя още веднъж!

Тя мълчеше. Най-сетне, като разбра, че трябва да каже нещо, тя се обади:

— На каква възраст беше баща ти?

— Петдесет и осем години.

— Ах!

И това бе всичко.

След четвърт час той добави:

— Горката ми майка!… Какво ще прави сега?

Тя направи жест, че не знае.

Като я гледаше мълчалива, Шарл смяташе, че е наскърбена и се сдържаше да не говори нищо, за да не разврежда тая мъка, която го трогваше. Накрая надви собствената си мъка и попита:

— Прекара ли весело вчера?

— Да.

Когато дигнаха покривката, Бовари не стана. Ема също; и колкото по-дълго го гледаше, толкова еднообразието на тая гледка разсяваше постепенно всяко страдание в сърцето й. Той й се виждаше хилав, слаб, нищожен, с една дума — човек, жалък във всяко отношение. Как да се отърве от него? Каква безкрайна вечер! Нещо затъпяващо като парите на опиум я вцепеняваше.

В преддверието се чу сухо потропване на бастун по дъските. Беше Иполит, който носеше багажа на госпожата.

За да го сложи, той мъчително описа четвърт кръг с дървения си крак.

„Той дори не се сеща вече за това!“ — каза си тя, като гледаше клетия момък, от чиято буйна червена коса капеше пот.

Бовари търсеше в дъното на кесията си дребна монета; изглеждаше, че той не разбира всичкото унижение, което само присъствието на тоя човек тук беше за него като олицетворен укор за неговата непоправима некадърност, и забелязвайки на камината теменугите на Леон, каза:

— Я гледай! Какъв хубавичък букет!

— Да — рече тя равнодушно, — купих го преди малко… от една просякиня.

Шарл взе теменугите и като освежаваше зачервените си от сълзи очи, деликатно ги миришеше. Тя бързо ги измъкна от ръката му и отиде да ги натопи в чаша вода.

На другия ден пристигна госпожа Бовари — майката. Тя и синът плакаха много. Ема изчезна под предлог, че има да се занимава с домакинството.

Един ден след това трябваше заедно да обмислят работите по траура. Седнаха, с кутии за шиене, в беседката на брега при водата.

Шарл мислеше за баща си и се учудваше, че чувства толкова обич към тоя човек, когото дотогава бе смятал, че обича съвсем слабо. Госпожа Бовари — майката, мислеше за мъжа си. Най-лошите някогашни дни й се струваха сега завидни. Всичко се заличаваше от инстинктивното съжаление на тоя толкова продължителен навик; и от време на време, докато бодеше с иглата, едра сълза слизаше по носа й и увисваше за миг там.

Ема мислеше, че само четиридесет и осем часа бяха минали, откак бяха заедно, далеч от света, в пълно опиянение, и очите им не стигаха, за да се нагледат един на друг. Тя се опитваше да си възсъздаде най- незабележимите подробности на тоя изчезнал ден. Ала присъствието на свекървата и мъжа я стесняваха. Искаше й се да не чува и да не вижда нищо, за да не смущава съсредоточаването на своята любов, която, каквото и да стореше тя, се губеше от външните усещания.

Тя разшиваше подплатата на една рокля, парчетата на която бяха пръснати наоколо й; майката Бовари, без да дигне очи, скърцаше с ножиците, а Шарл с плъстените си пантофи и в стария си кафяв редингот, който му служеше за халат, седеше с ръце в джобовете си и също не приказваше; до тях Берта, с малка бяла престилка, ринеше с лопатка пясъка на алеите.

Изведнъж видяха, че през вратника влиза г. Льорьо, търговецът на платове.

Той идеше да предложи услугите си с оглед на фаталното обстоятелство. Ема отговори, че навярно не ще имат нужда от него. Търговецът не се сметна за победен.

— Хиляди извинения — рече той, — бих искал да поговорим отделно.

И прибави тихо:

— Относно оная работа… нали знаете?

Шарл се изчерви до ушите.

— Ах! Да… наистина.

И в смущението си каза на жена си:

— Не би ли могла… мила?…

Тя, изглежда, го разбра, защото стана, а Шарл каза на майка си:

— Нищо особено! Навярно някоя домакинска дреболия.

Той не искаше тя да узнае за записа, понеже се страхуваше от бележките й.

Щом останаха сами, г. Льорьо почна със съвсем ясни изрази да честити на Ема наследството, сетне заприказва за безразлични неща — за овощни дървета, за реколтата и за собственото си здраве, което вървяло както по-рано криво-ляво, ни тъй, ни инак. Наистина той се мъчел като грешен дявол, макар че можел да изкара въпреки хорските приказки само масло за хляба си.

Ема го остави да приказва. Тъй много се измъчваше тя от два дни.

— Ето че вие вече съвсем се пооправихте! — продължаваше той. — Наистина на вашия мъж съвсем не му беше добре! Той е добър човек, макар че имахте някои неприятности с него.

Тя попита какви, защото Шарл бе скрил от нея отказването на поръчките.

— Но вие знаете! — рече Льорьо. — То беше за вашите малки прищевки, заради куфарите.

Той беше нахлупил шапка над очите си й сключил ръце на гърба си, усмихнат и подсвиркващ, гледаше я