която блестеше в мрака през стъклата. Ах, вие не сте дори подозирали, че един нещастник стои тук, толкова близо и толкова далеч…
Тя се обърна към него с ридание и каза:
— О, вие сте добър!
— Не, аз ви обичам, това е всичко! Вие не сте подозирали! Кажете ми го; една дума, само една дума!
И неусетно Родолф се плъзна от табуретката на пода; но в кухнята се чу шум от дървени обувки и той забеляза, че вратата на стаята не беше затворена.
— Колко милостива бихте били — продължи той, като ставаше, — ако удовлетворите една моя фантазия!
Тая фантазия беше да разгледа нейната къща; той искаше да знае как изглежда; и тъй като госпожа Бовари не намираше нищо неудобно в това, и двамата станаха, когато влезе Шарл.
— Добър ден, докторе — каза му Родолф.
Лекарят, поласкан от тая неочаквана титла, се разля в любоугодничество, а другият се възползва от това, за да се посъвземе.
— Госпожата ми говореше — каза той — за своето здраве…
Шарл го прекъсна — наистина той бил много загрижен; жена му пак почнала да страда от задуха. Тогава Родолф попита дали ездата не би била полезна за нея.
— Наистина чудесно, великолепно!… Ето ти идея… Ти ще трябва да я използваш.
И когато тя забеляза, че няма кон, г. Родолф й предложи един кон; тя отказа; той не настоя; после, за да оправдае посещението си, разказа, че неговият коняр, на когото бяха пускали кръв, все още страдал от замайване.
— Аз ще намина — каза Бовари.
— Не, аз ще го пратя при вас; ние ще дойдем, така ще бъде по-удобно за вас.
— А, много добре! Благодаря ви.
И щом останаха сами, Бовари попита:
— Защо не приемеш предложението на господин Буланже, което е толкова любезно?
Тя се намуси, потърси хиляди оправдания и в края на краищата заяви, че
— Ах, не искам и да зная! — каза Шарл, като се завъртя на един крак. — Здравето преди всичко! Ти не си права!
— Но как искаш да яздя, като нямам амазонка!
— Трябва да си поръчаш! — отговори той.
Амазонката я накара да се реши.
Когато костюмът бе готов, Шарл писа на г. Буланже, че жена му е на негово разположение и че те разчитат не неговата любезност.
На другия ден по пладне Родолф спря пред вратата на Шарл с два коня за езда. Единият беше с дамско седло от еленова кожа и имаше на ушите си розови помпони.
Родолф беше обул високи меки ботуши, смятайки навярно, че тя никога не е виждала такива; наистина, когато той се яви на площадката в дълга кадифена дреха и с бели вълнени панталони, Ема беше очарована от външността му. Тя беше готова, тя го чакаше.
Жюстен се измъкна от аптеката, за да я види, а и аптекарят се размърда. Той даде съвети на г. Буланже:
— Нещастието дохожда много бързо! Внимавайте! Да не би конете ви да са буйни?
Тя чу шум над главата си: Фелисите тракаше по стъклата на прозореца, за да забавлява малката Берта. Детето прати отдалеч целувка; майка му отговори, като махна с дръжката на камшика си.
— Приятна разходка — извика г. Оме. — Преди всичко благоразумие! Благоразумие!
И размаха вестника си, като ги гледаше как се отдалечават.
Щом усети меката земя, конят на Ема препусна в галоп. Родолф галопираше до нея. От време на време разменяха по някоя дума. Леко привела лице, с вдигната ръка и опната дясна китка, тя се отдаваше на ритъма на движението, който я люлееше върху седлото.
В подножието на склона Родолф пусна поводите; с един скок те се понесоха заедно; после горе конете изведнъж спряха и нейният син воал се отметна.
Бяха първите дни на октомври. Над полето имаше мъгла. По хоризонта между хълмовете се събираха изпарения; други се разкъсваха, възлизаха, чезнеха. Сегиз-тогиз в процепите на мъглата под някой слънчев лъч се съзираха покривите на Йонвил с градините край реката, с дворовете, стените и църковната камбанария. Ема полупритвори клепки, за да намери къщата си, и никога това бедно селище, в което живееше, не беше й се струвало толкова малко. От тая височина, на която бяха те, цялата долина приличаше на белезникаво езеро, което се изпарява във въздуха. Тук-там изпъкваха като черни скали китки дървета; а високите линии на тополите, които се извисяваха над мъглата, изобразяваха песъчливи брегове, размърдвани от вятъра.
Встрани на моравата между елхите в топлия въздух минаваше някаква мътна светлина. Червеникавата като тютюнев прах земя убиваше шума от стъпките; и вървейки, конете отхвърляха пред себе си с края на подковите паднали борови шишарки.
Родолф и Ема яздеха по окрайнината на гората. От време на време тя се извръщаше, за да избегне неговия поглед, и тогава виждаше само дънерите на изправените борове и техните продължителни редици замайваха леко главата й. Конете пръхтяха. Кожата на седлата скърцаше.
Тъкмо когато влизаха в гората, слънцето се показа.
— Бог ни закриля! — каза Родолф.
— Мислите ли? — отвърна тя.
— Да вървим! Да вървим! — поде той.
И цъкна с език. Двата коня препуснаха.
Дълги папрати, израснали край пътя, се заплитаха в стремената на нейния кон… Без да спира, Родолф се навеждаше и последователно ги измъкваше. Друг път, за да отстрани клоните, той се приближаваше до нея и Ема усещаше как неговото коляно досяга бедрото й. Небето бе станало синьо. Листата не помръдваха. Имаше големи пространства, пълни с цъфнали изтравничета, и истински покривки от теменуги се редуваха с китки дървеса, които бяха сиви, червеникави или златисти според цвета на листата. Често над храстите се чуваше леко пърхане на крила или пресипналият и мек грак на гарваните, които кацаха по дървесата.
Те слязоха. Родолф върза конете. Тя тръгна напред по мъха между коловоза.
Но прекалено дългата пола й пречеше, макар че бе вдигнала края й, и Родолф, който вървеше зад нея, гледаше между черния плат и черната обувка нейния тънък бял чорап, който му се струваше част от нейната голота.
Тя се спря и каза:
— Уморена съм.
— Хайде, опитайте още малко! — отвърна той. — Смелост!
След стотина крачки тя отново спря; и през воала, който падаше полегато от мъжката й шапка към бедрата, се долавяше лицето й в някаква синкава прозрачност, сякаш тя плуваше под лазурни вълни.
— Но къде отиваме?
Той не отговори. Тя дишаше прекъснато. Родолф хвърляше погледи около себе си и хапеше мустак.
Стигнаха до по-широко място, дето имаше отсечени млади дръвчета. Седнаха на едно повалено дърво и Родолф почна да й говори за любовта си.
Той не я уплаши още от началото с комплименти. Беше спокоен, сериозен, тъжен.
Ема го слушаше с наведена глава и с върха на обувката си ровеше трески по земята.
Ала при думите: „Нима нашите съдби не са съединени?“ тя отговори:
— О, не! Вие го знаете. Това е невъзможно.
Тя стана да си върви. Той я хвана за китката. Тя се спря. Сетне, след като няколко минути го гледа с влюбен и съвсем влажен поглед, каза живо:
— Ах, слушайте, нека не говорим вече за това… Де са конете? Да се връщаме.
Той направи жест на гняв и досада. Тя повтори:
