След това г. Лийовен седна; г. Дерозрей стана и започна друга реч. Неговото слово не бе може би толкова цветисто както речта на съветника, но се отличаваше с по-положителен характер на стила, т.е. с по-специални познания и по-високи съображения. Затова похвалите към правителството заемаха в него по- малко място, а повече религията и земеделието. Тая реч изтъкваше връзката между едното и другото и как те винаги са сътрудничили на цивилизацията. Родолф приказваше с госпожа Бовари за мечти, за предчувствия, за магнетизъм. Връщайки се към люлката на обществата, ораторът рисуваше ония диви времена, когато хората са се хранили с жълъди и са живели вдън горите. После те изоставили животинските кожи, облекли се в плат, изорали бразди, насадили лозя. Дали е било за добро и не е ли имало в това откритие повече неудобства, отколкото изгоди? Господин Дерозрей си задаваше сам този въпрос. От магнетизма Родолф постепенно мина към родството на душите и докато г. председателят споменаваше за Цинцинат и неговия плуг, за Диоклетиан, който сеел зеле, и за китайските императори, които започвали годината със засяване, младият човек обясняваше на младата жена, че това неотразимо привличане води началото си от някое предишно съществуване.

— Ето на, ние — казваше той — защо се запознахме? Коя случайност пожела това? То е, защото несъмнено през отдалечението нашите особени склонности са ни тласкали един към друг като две реки, които текат, за да се слеят.

И той хвана ръката й; тя не я отдръпна.

— „За добра обща земеделска работа!“ — извика председателят.

— Неотдавна например, когато дойдох у вас…

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Знаех ли, че ще ви придружа?

— „Седемдесет франка!“

— Сто пъти исках да се отделя, а вървях с вас, останах.

— „Торове.“

— Както ще остана довечера, утре, другиден, през целия си живот!

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Защото никога не съм срещал в обществото някого с толкова съвършен чар.

— „На господин Бен от Живри-Сен-Мартен!“

— И аз ще запазя спомен за вас.

— „За мериносов овен…“

— Но вие ще ме забравите, аз ще отмина като сянка.

— „На господин Бело от Нотр-Дам…“

— О, нали ще остана мъничко във вашите мисли, във вашия живот?

— „Свинска порода, равни награди: на господа Лерис Кюламбур шестдесет франка!“

Родолф стискаше нейната ръка, усещаше, че е съвсем гореща и че трепери като хваната гургулица, която се опитваше да хвръкне отново; но дали защото искаше да я дръпне, или защото отговори на това стискане, тя мръдна пръстите си; той викна:

— О, благодаря! Вие не ме отблъсвате! Вие сте добра! Вие разбирате, че съм ваш! Позволете да ви гледам, да ви съзерцавам!

Вятърът, който нахлу през прозореца, набръчка покривката на масата, а долу по площада всички големи шапчици на селянките се повдигаха като крила на бели пеперуди, които се размърдват.

— „Употреба на кюспе от маслодайни семена“ — продължаваше председателят.

Той бързаше:

— „Фламандски тор, отглеждане на лен, отводняване, дългосрочни договори за наем, ратайски труд.“

Родолф вече не говореше. Те се гледаха. Пресъхналите им устни тръпнеха от върховно желание; и пръстите им отпаднало, без усилие се сплетоха.

— „Катрин-Никес-Елизабет Льору от Састола-Гериер за петдесет и четири годишна служба в един и същ чифлик сребърен медал, награда двадесет и пет франка!“

— Де е Катрин Льору? — повтори съветникът.

Тя не се показваше и се чуха гласове, които шепнеха:

— Върви де!

— Не.

— Наляво!

— Не се бой!

— Ах, колко е глупава!

— Но най-сетне тук ли е тя? — извика Тюваш.

— Да!… Ето я!

— Нека приближи де!

Тогава на естрадата излезе дребна стара жена, която се държеше боязливо и сякаш се бе свила в своето облекло. На нозете си имаше груби дървени обувки, а около кръста — голяма синя престилка. Слабото й лице, обградено от шапчица без ръб, беше по-набръчкано от повехнала ябълка-ренета, а ръкавите на червената й блуза покриваха две дълги ръце с възлести стави. Прахът от хамбарите, содата от прането и мазнотиите от вълната така ги бяха покрили с кора, напукали и втвърдили, че изглеждаха мръсни, макар да бяха измити с чиста вода; от това, че постоянно бяха работили, те стояха полуотворени, сякаш сами свидетелстваха за толкова изтърпени страдания. В израза на лицето й имаше някаква монашеска строгост. Никаква тъга или разнеженост не смекчаваше тоя безцветен поглед. От общуването си с животните тя бе усвоила тяхната мълчаливост и спокойствие. За пръв път се виждаше сред такова многобройно общество. И вътрешно уплашена от знамената, барабаните, от господата във фракове и от почетния кръст на съветника, тя стоеше съвсем неподвижна, не знаейки да излезе ли напред, или да избяга, както и защо тълпата я натиска и защо членовете на журито й се усмихват. Тъй бе застанало пред тия цъфтящи буржоа това половинвековно робуване.

— Елате по-близо, уважаема Катрин-Никес-Елизабет Льору! — каза господин съветникът, който бе взел от председателя списъка на наградените.

И поглеждайки ту листа хартия, ту старата жена, той повтаряше с бащински тон:

— Елате по-близо, елате по-близо!

— Глуха ли сте? — каза Тюваш, като скочи от креслото си.

И закрещя на ухото й:

— Петдесет и четири годишна служба! Сребърен медал! Двадесет и пет франка! Това е за вас.

Сетне, когато получи медала, тя го погледна. Тогава по лицето й се разля блажена усмивка и като си отиваше, чуха я как промълви:

— Ще го дам на нашия кюре, за да ми чете молитви.

— Какъв фанатизъм! — провикна се аптекарят, като се наведе към нотариуса.

Заседанието бе свършено; тълпата се пръсна; и сега, след като речите бяха прочетени, всеки заемаше отново мястото според положението си и всичко се връщаше в обикновеното си корито: господарите нагрубяваха ратаите, а те биеха говедата — тия равнодушни триумфатори, които се връщаха в оборите си със зелени венци между рогата.

През това време националните гвардейци се бяха качили на първия етаж на кметството с набучени на щиковете хлебчета, а дружинният барабанчик носеше кошница с бутилки. Госпожа Бовари хвана Родолф под ръка; той я заведе до къщи; те се разделиха пред тяхната врата; после той се поразходи сам из полето, докато дойде време за банкета.

Угощението беше продължително, шумно, лошо уредено; хората бяха толкова натясно, че едва можеха да мръднат лакти, а тесните дъски, които служеха за пейки, щяха да се счупят от тежестта на сътрапезниците. Ядяха здравата. Всеки гледаше да получи всичко, което му се падаше за вноската. По всички чела течеше пот; и над масата между окачените лампи плуваше белезникава пара като мъглица над река в есенно утро. Родолф, облегнал гръб от платнището на палатката, така се бе замислил за Ема, че не чуваше нищо. Зад него слугите трупаха по тревата нечистите чинии, съседите му го заговорваха, той не им отговаряше; пълнеха чашата му, а някаква тишина застилаше мислите му, макар че глъчката растеше. Той мечтаеше за онова, което тя бе казала, и за формата на устните й; като в магическо огледало нейното лице