— Имам нужда да пийна нещо. — Без да каже и дума повече, Рик напусна стаята.

Щом вратата се затвори зад гърба му, изражението на Виктория моментално се промени. Тя се изсмя гръмко на глас, цялото й същество ликуваше. Това бе един от най-плодоносните дни в целия й живот!

Слейд бе проявил глупостта да осведоми баща си за своите намерения и с това бе забил фаталния пирон в отношенията им, който вероятно щеше да се окаже фатален и за бъдещето му в Мирамар. Виктория сама щеше да се погрижи за това. Слейд й бе предоставил възможност, от която тя щеше да пусне в сила всички средства.

А след като прогонеше Слейд, щеше да остане само Едуард — единствен наследник на всичко.

И нямаше никакво значение, че в неделя Слейд щеше да се ожени за онова момиче. Виктория отново се разсмя.

Защото момичето не беше Елизабет Сейнт Клер. В момента Елизабет Сейнт Клер се намираше в Сан Луис Обиспо. Не само че си живееше необезпокоявана в своя роден град, но и изобщо не го бе напускала, за да завърши обучението си в Лондон. В Сан Луис Обиспо бе прекарала цялата изминала година. Виктория знаеше това със сигурност, защото днес я бе посетила и двете си поговориха надълго и нашироко.

Елизабет изобщо не бе възнамерявала да идва в Мирамар и да се омъжва за Джеймс. Беше получила телеграма от Рик, но въобще не си бе направила труда да му отговаря. Сега, след като Виктория се бе срещнала лично с нея, всичко й се беше изяснило. Елизабет живееше в прекрасна къща, която си бе купила съвсем сама, заобиколена от цяла армия прислужници, които я гледаха в очите като кралица. По обяд тя все още бе облечена в копринената си нощница, но носеше диамантени обици и диамантено колие. И съвсем сериозно бе заявила на Виктория, че няма никакво намерение да напуска големия град. Нито да се омъжва за собственик на ранчо, да живее в изолация и да се откаже от всичките си пари.

Виктория подскачаше възбудено из стаята, обзета от неудържим триумф.

Онова момиче, което и да беше то, бе само една изпечена мошеничка, тръгнала на лов за пари. А сега Виктория разбираше защо натрапничката никога не сваляше перленото колие от шията си — не от страх да не й го откраднат, а защото беше фалшификат и не искаше да бъде разобличена. Виктория бе прегледала внимателно съдържанието на куфарите й и фините бижута в багажа й — тогава й се сториха съвсем истински, но сега знаеше, че всичко трябва да е имитация. Хубави имитации, но все пак имитации, като самото момиче.

Единственият извод, който можеше да се направи, бе че момичето е натрапница, измамничка и нищо повече. Слейд нямаше да се ожени за богата наследница, така че нямаше да се сдобие с необходимите средства, за да спаси Мирамар. Никога нямаше да сложи ръка върху ковчежето с парите.

А Рик щеше да обезумее от гняв, когато разбере, че е бил измамен и че не може да разчита на никакво наследство. Слейд щеше да се окаже напълно безполезен за него, след като не му донесеше нужните средства за спасяването на Мирамар.

Скоро Слейд щеше да се озове в доста неприятна ситуация — без пари и без власт, завинаги лишен от благоразположението на баща си. А после Едуард щеше да бъде провъзгласен за единствения наследник на всичко. Виктория пък щеше да му намери богата наследница и изведнъж Едуард щеше да се окаже търсеният спасител на Мирамар. Едуард, а не Слейд.

По време на цялата вечеря Слейд нито за миг на свали погледа си от нея. През целия ден Реджина се чувстваше нервна и превъзбудена, въпреки че Едуард правеше всичко възможно да я разсейва и развеселява. Успяха да намерят прилична рокля и платиха безбожна цена, на тоалетът щеше да е напълно готов в нощта преди сватбата й. Никой от тях не се осмели за засегне отново въпроса, че цялата тази суетня трябва да остане тайна за Слейд и всички останали; никой от двама им не се осмели да спомене колко странен бе фактът, че в багажа й липсва сватбена рокля и дори отказваха да се замислят какво би могло да означава това странно наглед обстоятелство. През цялото време Едуард бе остроумен и очарователен и Реджина можеше само да се надява, че е сгрешила в наблюденията си по-рано през деня и че Едуард не изпитва каквито и да било съмнения относно нейната идентичност.

Слейд обаче имаше нещо наум. Това бе повече от очевидно. Погледът му беше мрачен и загадъчен. С всяка изминала минута Реджина ставаше все по-нервна. Притесняваше се, че по някаква причина бъдещият й съпруг е получил основания да се усъмни в нейната самоличност. Боеше се, че след вечеря той ще се опита да остане насаме с нея и да й поиска обяснение. Трябваше да направи всичко възможно да не остава насаме с него — нито тази вечер, нито утре, нито когато и да било до Деня на сватбата им. На всяка цена.

Щом поднесоха десерта, Реджина се извини и припряно стана от масата. За нейна изненада Слейд я последва, а крачките му бързо се ускориха след нея.

— Закъде си се разбързала? — попита я той, когато двамата се озоваха на двора. Нощният въздух бе хладен и свеж, бризът — мек като любовен шепот. Мъглата вече спускаше лепкавите си пръсти върху телата им.

— Просто… Много съм изморена. Беше дълъг ден.

— Предполагам. Къде беше?

Сърцето й замря. Боеше се да му каже, че са ходили до Пасо Роблес. Не искаше да отговаря на никакви въпроси относно изминалия ден. Не искаше да го лъже, но и не можеше да му каже истината. Защото, ако в съзнанието на Слейд все още не бяха изникнали никакви съмнения, със сигурност щяха да се появят, когато узнае за липсващата й сватбена рокля. Тя се насили да се усмихне и спря пред входната врата.

— Имах нужда от някои неща… тоалетни принадлежности.

Слейд скръсти небрежно ръце и се облегна на кирпичената стена. Позата му беше твърде нехайна в контраст с опасния пламък в очите му.

— Добре ли прекарахте двамата с Едуард?

— Е… — Реджина се усмихна по-широко, отколкото беше редно. — В града беше горещо и прашно. Но обядът в хотела си заслужаваше усилието.

Слейд видимо стисна зъби.

— Разбирам. Вероятно те е завел и на баня?

Реджина се поколеба. Не искаше да го лъже.

— Не.

— Трябваше по-рано да се сетиш, нали?

Реджина премигна объркано, ужас скова душата й.

— Какво е това толкова важно нещо, че точно днес беше наложително да изминеш целия път до града?

— Незначителни неща. Нали знаеш — сапун за косата ми, малко пудра. Такива неща.

— Тези неща можеха да почакат малко.

Реджина се вцепени. Слейд бе разкрил лъжата й. Нямаше сили да му отговори.

— Не е ли така? — запита я настоятелно той.

— Не разбираш ли, че съм изморена? — извика отчаяно тя.

Слейд изглеждаше по-мрачен от всякога.

— Той те нахрани и напои с най-пивкото вино в онзи прекрасен ресторант до хотела? Отправи ти ослепителната си усмивка? Ти усмихваше ли му се в отговор? Двамата сте прекарали деня в главозамайващ флирт? Той омая ли те със сладки приказки? Целуна ли те?

Реджина примигваше поразена.

— Е? — Слейд вече не се облягаше на стената. — Убеди ли те да промениш решението си?

— Какво?

— Вероятно вече си решила, че предпочиташ да се омъжиш за него. Сигурно изпитваш неудържим копнеж по очарователния ми брат — така ли е, Елизабет?

— Не!