Тя си пое дълбоко дъх.
— Прегледах внимателно всичкия багаж в куфарите си. Нямам сватбена рокля.
Едната му вежда подскочи. Погледът му беше неразгадаем.
— Хм! Това определено е проблем.
Реджина понечи да му каже, че в багажа й липсва не само булчинска рокля, но и всякакъв чеиз. Инстинктът я възпря. Не искаше нито Едуард, нито който и да било друг да узнават за тези странни обстоятелства. Опасяваше се, че след като тя самата е намерила фактите за необичайни и се е усъмнила в своята самоличност, то всеки друг несъмнено би изпитал подобни подозрения. Освен това любезната усмивка и непроницаемото изражение на Едуард й изглеждаха доста обезпокоителни. Той не изглеждаше никак озадачен от странното откритие.
— Разбира се, роклята трябва да е била изпратена отделно — добави припряно тя. — И очевидно се е изгубила някъде по пътя.
— Да, изглежда, че точно това се е случило.
— А може би имам още багаж в Темпълтън — пророни небрежно Реджина. — Дали не сте пропуснали някой куфар в бъркотията?
Едуард издиша лениво лютива струя цигарен дим.
— Нямаш повече багаж в града. Разбира се, след пристигането на влака настана голяма бъркотия, но след като всички пътници слязоха и прибраха багажа си, останаха само твоите куфари и тези на компаньонката ти.
— О, господи. — Реджина пребледня. С думите на Едуард умря и последната й надежда куфарът със сватбената й рокля да бъде открит на гарата в Темпълтън. Тя се насили да се усмихне и колебливо промълви: — Едуард, моите куфари имаха ли означителни етикети с името ми?
— Не, нямаха. — Когато погледът му срещна нейния, в очите му се четеше напрежение. — Но това не е толкова странно, нали знаеш?
Реджина се вцепени. Едуард се беше досетил за подозренията й. Беше сигурна в това.
Но какви причини би имал той да се усъмни в нейната самоличност? И ако беше така, защо не ги бе предупредил — не нея самата, но поне Рик или Слейд? Тя втренчи поглед в него, но той вече не я гледаше; бе вперил поглед в игривите кръгчета цигарен дим, които се изплъзваха лениво от устата му и бавно се отдалечаваха в пространството.
Реджина се опита да си втълпи, че греши, че Едуард нито за миг не се е усъмнил във факта, че тя е Елизабет Сейнт Клер. Главата й пулсираше от болка. Въпреки натрапчивото главоболие тя се опита да размисли над липсата на означителни етикетчета на куфарите с багажа й. Това би могло и да означава нещо, но не беше и никак необичайно. Някои хора надписваха чантите си, други — не. Аз съм Елизабет, повтаряше си ожесточено тя. — Притеснявам се без всякаква причина. Очевидно роклята е била изпратена отделно — отделно — и се е изгубила по пътя!
— Добре ли си, Елизабет?
Тя се сепна и тайничко се помоли очите й да не изглеждат толкова напрегнати, колкото бяха нервите й.
— Какво ще правя сега?
— Отпусни се — отвърна спокойно Едуард. — Какво искаш да правиш?
Реджина се запита дали в думите му не е заложен двояк смисъл. Беше й невъзможно да разчете насоката на мислите му, да проникне отвъд непроницаемата завеса на привлекателното лице и любезната усмивка.
— Имам нужда от рокля.
Усмивката му стана по-широка и по-ослепителна.
— Не се притеснявай. Днес би трябвало да помогна на Рик и Слейд в поправянето на някои огради, но ми се струва, че ще бъде по-добре да предприемем едно пътуване до Пасо Роблес.
— И?
— Отиваме на лов — отвърна равнодушно Едуард. — На лов за сватбена рокля.
— Но аз ще се омъжвам още тази неделя!
— Сигурен съм, че ще успеем да намерим нещо бяло, ново и съвсем прилично. И след като приложим към усилията си малко материален подтик — в долари, разбира се, — със сигурност в неделя на обяд ще разполагаш с прекрасна булчинска рокля.
— Надявам се да се окажеш прав. — Реджина си пое дълбоко дъх и решително отхвърли всякакви съмнения, които настойчиво тормозеха съзнанието й — поне до следващите думи на Едуард.
— И наистина не бива да казваме на никого.
— Къде, по дяволите, са всички? — попита сприхаво Рик.
Слейд вдигна рамене. В уречения час за вечеря двамата мъже стояха сами в трапезарията. Рик наля по чашка и за двама им. След тежкия работен ден току-що се бяха изкъпали и облекли в чисти и удобни дрехи. Косата на Слейд бе все още влажна. Той не по-малко от баща си искаше да знае къде са отишли всички; а най-много го интересуваше къде е отишла Елизабет. От вниманието му не бе убягнал фактът, че Едуард също го няма.
Лусинда се зададе откъм кухнята с поднос пресни пъпеши, които Слейд й бе поискал — изцяло домашно производство. Тя постави плодовете на огромната ракла, която служеше като масичка за кафе, отправи към него една лъчезарна усмивка и напусна стаята. Слейд неохотно си припомни събитията от изминалата нощ. Той се отпусна на дивана и започна да се храни, без да приеме напитката, която Рик му предложи.
— Най-добре ще е да престанеш да се занасяш с нея — каза предупредително баща му. — Малката ти годеница няма да е никак щастлива, ако долови искрите, които прехвърчат около вас.
Слейд облиза спокойно капките гъст сок от пръстите си, без да вдигне поглед към баща си. Не му беше лесно да запази хладнокръвие. Гневът се разгаряше неудържимо в гърдите му. Не беше спал с Лусинда и никога нямаше да го направи. А през изминалата нощ бе минал през всичките кръгове на ада. А сега не беше в настроение да приеме подобни забележки от страна на баща си, не и днес, докато водеше драматична битка със самия себе си и беше на косъм от възможността да я загуби.
— Зарежи тази тема. — В гласа му се долавяше натрапчива заплашителна нотка.
Но Рик не го послуша.
— Елизабет е истинска дама, а истинските дами са изключително чувствителни. Едва ли ще привикне с постоянните ти флиртове. Поне този път прояви капка здрав разум. Не бива да гониш късмета си.
Слейд намести удобно крака върху раклата и скръсти ръце зад тила си. Късмет? Това беше нелепо. Той беше най-нещастният човек на света — да се ожени за жена като Елизабет Сейнт Клер, жена, която винаги щеше да принадлежи на брат му, жена, която нямаше право да притежава. Наистина би бил късметлия, но ако можеше да си позволи истински, а не формален брак със своята годеница.
— Иска ти се тя да разбере за игричките ти и да избяга, това ли е целта ти? — попита насмешливо Рик.
Слейд се намръщи.
— Знаеш ли, откакто се помня, ти непрекъснато ме поставяш на подсъдимата скамейка. Започва да ми писва от това.
— И какво би трябвало да правя, когато те виждам да се държиш като глупак? Като например да занасяш Лусинда? Остави проклетата прислужница на мира! Елизабет е най-хубавото нещо в живота ти, момче, имай ми доверие за това.
Внезапно Слейд хлопна токовете на ботушите си върху пода и се изправи.
— Знаеш ли какво? Ти си пълен глупак!
— Как ли пък не!
Слейд оголи хищните си зъби.
— Вероятно няма да ми повярваш, но никога не съм докосвал Лусинда и не вярвам някога да го направя!
Рик изглеждаше изумен.
