— И… Аз също ще бъда добра съпруга за теб!

Нощта напредваше. Лицето му беше толкова близо до нейното, че въпреки настъпващата тъмнина Реджина съзираше горещия пламък в очите му. Мощните му длани притискаха крехките кости на раменете й. Душата й ликуваше. Двамата току-що бяха сключили пакт помежду си, който макар и незавършен, бе взаимно обещание за бъдещето, за общото им бъдеще, което — тя бе сигурна в това — щеше да бъде славно и изпълнено с щастие. Тя се повдигна на пръсти към него. Искаше да почувства целувката му върху устните си. Искаше да получи изживяване, подобно на онова, което бе изпитала днес на плажа — интимно и всепоглъщащо, шеметно и мъчително. Копнееше за този мъж, стремеше се към него не само с тялото си, но и със сърцето и душата си.

Той сведе поглед към нея, чертите му се изопнаха от напрежение. Сега очите му бяха дори по-ярки отпреди. С връхчетата на пръстите си, опрени на гърдите му, Реджина долавяше бесните пулсации на сърцето му. Тя потръпна, в миг осенена от вълнуващата мисъл, че преди да си поеме дъх, устните му вече ще бъдат върху нейните.

— По дяволите, Елизабет! — С едно рязко движение Слейд отмести ръцете си от тялото й и се отдръпна встрани.

Реджина не можеше да проумее защо не я бе целунал. Нямаше сили да се помръдне, цялото й съзнание бе завладяно от изненада и разочарование.

— Играеш си с огъня, малка госпожо — промърмори Слейд през зъби, докато обикаляше за втори път шадравана.

Реджина го гледаше, без да трепва. Този мъж отново й напомняше за затворен в клетка тигър, каквито обикновено показваха в зоологическите градини. Твърдите му крачки навяваха мисли за гореща и бурна енергия, за унищожителна експлозия.

— Какво трябва да означава това?

Слейд застана в добре тренирана отбранителна поза — с разкрачени нозе и ръце, стиснати в здрави юмруци. Шадраванът ромолеше непринудено помежду им.

— По-добре ще бъде да не знаеш.

Реджина не спираше да трепери. Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата и:

— Не искаш ли да ме целунеш отново?

— Не! — Гневът на Слейд беше взривоопасен. Той сякаш прелетя над двора и с трясък влезе в къщата, в своята спалня, силен и мощен като ураган. Тежките дъбови врати се хлопнаха шумно зад гърба му.

Реджина се облегна тежко на грубата каменна стена. Сега цялото й тяло се тресеше неудържимо. Къде ли бе сгрешила този път? Какво ли бе направила, за да предизвика такъв унищожителен гняв? Защото Слейд не би могъл да е ядосан, задето му бе поискала целувка. Той също я искаше, беше почти сигурна в това. Дали пък не се опитваше да се представи като джентълмен, да не я докосва, да запази честта й до първата им брачна нощ?

Нямаше друго разумно обяснение. Реджина би трябвало да се разсмее, да се почувства поласкана и щастлива от подобно внимателно отношение, но вместо това преглътна твърдата бучка, заседнала на гърлото й. Преди броени секунди изпитваше такава непоклатима увереност, че общото им бъдеще ще бъде щастливо и славно. Сега не беше толкова сигурна в това. Слейд никак нямаше да улесни общото им съжителство, в никое отношение.

Но тя щеше да изпълни дълга си. Независимо от трудностите трябваше да бъде търпелива, безкрайно търпелива. Хрумна й, че би могла да насърчи и култивира онази нежност и чувствителност, които Слейд случайно бе разкрил пред нея, да ги отгледа така, както човек се грижи за красиво и крехко екзотично цвете. Щеше да го научи да загърбва гнева и вродената си недоверчивост към хората.

Тази мисъл й се стори окуражителна. Най-сетне Реджина се поуспокои, отвори вратите на къщата и прекрачи прага на своята спалня. Вътре беше тъмно и приятно топло. Вече съвсем спокойна, тя включи осветлението… и се сепна.

Капакът на единия от куфарите й бе отворен и Реджина разбра, че някой се е ровил в нещата й. Тя се втурна към гардероба и коленичи пред него. Грижливо сгънатите й дрехи сега бяха разхвърляни и смачкани. Точно както ги бе намерила в онзи злополучен ден в Темпълтън.

Реджина пребледня.

Отдавна бе забравила за онзи инцидент. В Мирамар се чувстваше в безопасност. И все пак някой отново бе претършувал багажа й. Някой бе влязъл незабелязан в стаята й и се беше ровил в личните й вещи. Но защо? И най-важното кой?

Съмняваше се натрапникът да е имал някакво намерение за обир. Ако беше така, щеше да открадне всичките й ценни вещи още в хотела, без да предприема подобен риск втори път. Освен ако първия път някой не го бе прекъснал.

Тя потръпна. Сега поне знаеше какво притежава и лесно можеше да прецени кое липсва. Реджина се обърна към куфарите. Един бърз оглед на отделението с ценните й бижута бе достатъчен, за да прецени че не липсва нищо освен малък медальон без всякаква стойност. Вътре в него имаше малка фотография на непозната млада жена с инициали RS, което я бе накарало да смята, че й е подарък от някой член на семейството.

Сега беше точно толкова разгневена, колкото и изплашена. Макар да не знаеше нищо за произхода на този медальон, той беше най-личният предмет от всичките й вещи и не можеше да не изпита болка от загубата му. Очевидно медальонът бе имал някаква стойност за нея, защото в противен случай нямаше да го вземе със себе си. Много бавно Реджина се изправи и потъна в меката тапицерия на коженото кресло.

Каква причина би имал някой да се рови сред личните й вещи, след като целта му не беше да краде? Защо би взел този незначителен медальон, вместо да отмъкне гривните и колието? Нямаше никаква логика. И кой ли беше този човек?

Виктория не беше присъствала на вечеря, но Реджина някак си не виждаше тази изискана и надменна жена да се промъква в чужда стая с цел кражба. Лусинда също изпитваше неприязън към нея, но нима една камериерка не би се изкушила да вземе нещо по-ценно? Това трябваше да е някой, който я познава и когото тя не познава.

Реджина инстинктивно чувстваше, че този човек се е интересувал от нея самата, а не от нещата в куфара й. Никога досега не бе осъзнавала с такава болезнена яснота своята уязвимост, уловена в капана на пълната празнота в съзнанието си по отношение на своето минало. Никога досега не се беше чувствала толкова изплашена от бъдещето.

Първият й порив беше да изтича и да разкаже всичко на Слейд. Той й бе обещал да я закриля и тя нямаше основания да се съмнява в думите му. Слейд със сигурност щеше да се разгневи от мисълта, че някой се е осмелил да открадне от нея в собствения му дом. Той притежаваше сила и увереност, които й бяха жизнено необходими в този момент. Но не биваше да отива сега в неговата спалня. Не и след като той току-що я бе оставил в градината, обезумял от гняв. Реджина си напомни, че който и да се е промъкнал в стаята й, очевидно не бе имал цел да я нарани, но това не й донесе никакво успокоение. Първото нещо, което щеше да направи на сутринта, беше да разкаже на Слейд какво се е случило.