сина си да му се противопостави — той не разполагаше с никакво време. В момента семейство Браг търсеха Реджина, безпокояха се за нея. Той не беше глупак и отлично знаеше, че липсата й ще бъде открита веднага щом влакът пристигнеше до крайната си цел. Веднага, щом научи от Слейд за нейната амнезия и малко след като разговаря лично с нея, Рик изпрати телеграма до агенция „Пинкертон“, за да наеме един от техните детективи. Искаше, да узнае закъде е пътувала, какви са били обстоятелствата около това пътуване и кой я издирваше в момента.
Беше се разминал на косъм с провала. Предния ден чичо й, Брет Д’Аршан, известен милионер от Сан Франциско, беше пристигнал в Темпълтън да търси изчезналата си племенница. Бе разговарял лично с шериф Уилоу, който за щастие не беше сред най-умните екземпляри в човешката раса. Шерифът не бе успял да му каже нищо за Реджина Шелтън, защото изобщо не подозираше за съществуването й. Всички в Темпълтън приемаха, че Реджина е Елизабет Сейнт Клер. Изключително обезпокоен, господин Д’Аршан бе заминал за Ломлок, без да получи доказателства, че племенницата му наистина е пътувала с този влак, защото и бездруго не бе пристигнала в Пасо Роблес, както било уговорено. Рик знаеше за всички тези събития, защото агентът на „Пинкертон“ му бе изпратил първия си рапорт рано на същата сутрин. Бе останал приятно изненадан от добре свършената работа на детектива, защото посланието отговаряше на повечето въпроси, които си бе задавал от първия миг, в който зърна момичето.
Рик дори не искаше да си помисля какво щеше да стане, ако предния ден Реджина бе останала в Темпълтън. Господин Д’Аршан очевидно се бе разминал на косъм от срещата със свидната си племенница.
Сега Рик бе поръчал на детектива да проучи какво, по дяволите, става с Елизабет Сейнт Клер. Последното нещо, от което се нуждаеше в момента, бе неочакваната й поява в Мирамар.
В действителност Рик не изпитваше сериозни угризения на съвестта. Преди три дни в Темпълтън, когато госпожа Шрьонер бе издъхнала в ръцете му и той беше взел съдбоносното решение да „обърка“ Реджина с Елизабет Сейнт Клер, беше воден изцяло от отчаянието, но същевременно изпитваше огромно чувство за вина. Просто не можеше да си позволи да загуби Мирамар. Тогава си бе казал, че дори това момиче да беше обещано на някой друг, все пак тя щеше да стане господарката на Мирамар. В това нямаше нищо ужасно. Освен това, тя щеше да се омъжи за сина му. Въпреки че Слейд беше заклет женкар, Рик отдавна знаеше, че много жени напразно копнеят за него. Можеше само да се надява, че синът му ще упражни въздействието си и върху това момиче.
Така и стана. Това беше причината повече да не изпитва болезнени угризения на съвестта. Беше му отнело две минути в тяхно присъствие, за да проумее, че Реджина Шелтън бързо и необратимо се влюбва в сина му Слейд. Тя не можеше да откъсне очите си от него, а поканата и очакването в очите й бяха очевидни за всеки ревностен наблюдател. Рик дори не смяташе, че решението й да остане, което бе взела само преди броени минути, наистина се дължи на умението му да убеждава хората. Можеше да заложи и кожата на гърба си, че тя сама бе пожелала да остане и вероятно бе изпитала безгранично облекчение, че той безрезервно я подкрепя в намеренията й.
Що се отнасяше до Слейд, той несъмнено принадлежеше на Мирамар. Сърцето му винаги щеше да остане но тези земи дори ако Джеймс бе все още жив. Въпреки непокорната му природа. Това момче винаги бе обичало земята с безгранична е страст и в това отношение много приличаше на самия Рик. А вече беше на двайсет и пет — достатъчно зрял, за да се установи на една място и да подреди живота си. В крайна сметка възможно бе и той да не остане безразличен към неподправеното очарование на момичето. Рик бе забелязал начина, по който сина му гледаше Реджина. А всеки мъж се нуждае от добра съпруга. Синът му не беше изключение.
Колкото и смешно да изглеждаше отстрани, Рик си играеше на сватовник. Цял живот се бе надявал да има за снаха дама от класа като Реджина. Защото Рик умееше да преценява хората от пръв поглед, а от момента, в който бе погледнал Реджина, той знаеше, че тя е нещо повече от богата аристократка със синя кръв. Тя беше честна, благородна и мила жена. Беше толкова различна от Елизабет Сейнт Клер, колкото изобщо беше възможно, макар и двете да бяха поразително красиви.
Още преди пет години Рик знаеше със сигурност, че Елизабет е неудържима кокетка. Притежаваше себичен и лицемерен прав, а Рик имаше солиден опит с такъв тип жени, защото Полин, първата му съпруга, беше от тях, а и Виктория умееше да играе тази игра, щом пожелаеше. Джеймс, разбира се, не бе забелязал тази страна от характера й, незабавно очарован от кокетните й погледчета и бързи закачливи усмивки. Когато Рик реши, че ще се наложи да ожени Слейд за Елизабет, единственото нещо, което го притесняваше, беше ясното съзнание, че синът му ще я намрази от пръв поглед. За щастие сега нямаше нужда да се притеснява за това.
През целия си живот Джеймс беше честен, мил и болезнено добродушен. Може би наистина този свят бе подреден така, че противоположностите да се привличат. Но Господ му беше свидетел, че след смъртта на Джеймс семейството изпитваше отчаяна нужда от някой като Реджина Шелтън. А Слейд се нуждаеше от нея най-много от всички.
Не, Рик наистина не изпитваше никакви угризения на съвестта.
Тя не биваше да остава. Онова безпаметно привличане, което съществуваше помежду им от мига на първата им среща, сега сякаш придобиваше свръхестествени измерения. Последната нощ бе ярко доказателство за това. Последната нощ нещо опасно беше на път да се случи. Тази жена беше годеницата на Джеймс, но Слейд сякаш бе забравил за този факт, както бе забравил и всичко останало. Беше пренебрегнал всякакви обстоятелства — нейния произход, безпомощното й състояние. Тя очевидно беше истинска дама и вероятно девица, макар че никога не беше общувал с девствена жена, за да може да я разпознае. Той обаче бе забравил и това. Не можеше повече да се доверява на себе си в нейно присъствие. През изминалата нощ разсъдъкът му сякаш бе помрачен от непоносимото желание да притежава тази жена. И досега не можеше да си обясни как изобщо бе успял да си наложи да я доведе у дома, без да я прелъсти.
Истинската ирония се криеше във факта, че Елизабет наистина беше всичко онова, което Джеймс бе описал в писмата си. Не само че беше ослепително красива, но беше и истинска дама от главата до петите, от елегантните дрехи, които неизменно носеше, до опрощаващите дълбини на сърцето си. Беше изискана, мила и благородна. Слейд не се беше сблъсквал често с такъв благ и възвишен характер, но несъмнено го разпознаваше у нея. Предната вечер, когато й призна, че е бил на път да превърне фантазиите си в реалност, тя му отговори, че не мислите, а само действията на човека наистина са от значение. Прииска му се да се усмихне, но не успя. Беше толкова благовъзпитана, че се опитваше да го накара да се почувства по-добре, да заличи чувството му за вина, и то в момент, когато бе изтощена до смърт, измъчена от незнание за произхода си и достатъчно изплашена, за да хукне да бяга от него.
Господи, тази жена би била съвършена съпруга за Джеймс. Двамата наистина биха си подхождали. Но не беше подходяща за него, за Слейд, и никога нямаше да бъде.
Той не беше благороден като Джеймс и както самата тя бе отбелязала, не е истински джентълмен. Но макар и да го знаеше, острите й думи го нараниха. Беше толкова невъздържан, че последната нощ почти се бе възползвал от нея и колкото повече време съжителстваха под един покрив, толкова по-трудно щеше да става да устои на привличането помежду им — да устои на себе си. Искаше му се да я презре, задето отвръщаше на чувствата му с такава готовност, но не можеше. Това бе единствената черта от характера й, която я правеше земна, правеше я истинска жена. По някакъв начин отношението й към него дори допринасяше за облика й на истинска дама, защото бе в очевиден контраст с вроденото й благоприличие. Можеше само тайничко да съжалява, задето е толкова недостижима за него, но с всяка въздишка на съжаление в душата му нахлуваше несдържано възхищение от магнетичната й личност.
Беше се опитал да я отпрати, беше се надявал тя да замине. И беше сигурен, че ако го види в истинската му светлина, ще се почувства отблъсната от него. Но тя явно отказваше да го възприеме като бездушен негодник, без значение какво мислеше или правеше. Виждаше в него само своя спасител, а
