Смъртта на Катерина постави началото на една дълга поредица от лични трагедии, които съпътстваха целия му живот. Двамата с баща му бяха управлявали ранчото, докато старият не беше повален от мозъчен удар. Болестта го остави парализиран и ням. Рик бе силно привързан към баща си, но в онзи злополучен ден той умря и на негово място остана само бледо подобие на човек. В продължение на две дълги, мъчителни години, той наблюдаваше физическото страдание на баща си, докато смъртта милостиво покоси и тялото му, както болестта бе отнела сърцето и душата му.

По онова време Полин вече го бе изоставила. Това беше единствената жена, която някога бе обичал, макар през цялото време да беше съзнавал, че тя не е нищо повече от една блудница с невинна физиономия. До ден днешен Рик не беше сигурен дали решението й бе предизвикано от постоянно съпътстващото ги безпаричие, или от собствената му личност. Той подозираше, че тази жена никога не го бе обичала истински, а бе преследвала илюзиите си за огромно състояние — нещо, което Деланза никога не бяха притежавали. Бракът им продължи съвсем кратко — малко повече от година. Рик почти беше склонен да тръгне след нея, да я помоли да остане. Но гордостта му надделя, защото тя го напускаше заради друг мъж. Само той знаеше колко тежко и болезнено бе усилието му да я остави да си отиде.

И точно като майка си, петнайсет години по-късно Слейд също си отиде. Това беше второто предателство, което едва успя да преживее. Този път болката бе по-силна и по-трайна от първия път. Понякога на Рик му се струваше, че съзира невероятна прилика между майка и син. Онези изумителни погледи, които го правеха толкова очарователен като дете, Слейд несъмнено бе наследил именно от майка си. Същото можеше да се каже и за вроденото му непокорство. В продължение на петнайсет години Рик се беше опитвал да обуздае буйния му нрав, но всичко се оказа безуспешно.

А сега, в залеза на живота си, трябваше да преживее и смъртта на Джеймс, който бе толкова различен от Слейд, колкото черният цвят от белия. В характера на Джеймс нямаше и искрица непокорство. Двамата почти никога не бяха спорили. Едва ли имаше друг баща, който би могъл да се похвали с такъв предан и верен син. Едва ли имаше на света човек, достоен и сърдечен като Джеймс.

Дори и сега Рик не можеше да понесе мисълта, че завинаги е изгубил Джеймс. Той тръсна рязко глава и отново насочи мислите си към момичето.

Беше узнал истинската й самоличност малко преди Слейд да я открие до железопътните релси и да я доведе в Темпълтън. Беше изпратил двамата с Едуард в града, за да посрещнат Елизабет на влака. Все още не й бе съобщил за смъртта на Джеймс. Не възнамеряваше да го направи, докато не я отведеше в Мирамар, защото беше сигурен, че лесно би могъл да я убеди на четири очи да се омъжи за Слейд. Една седмица преди деня, в който тя трябваше да пристигне — и две седмици преди датата на сватбената церемония — Рик бе изпратил телеграма в дома й в Сан Луис Обиспо. Не очакваше отговор и не беше получил такъв, но нямаше никакво съмнение, че тя ще пристигне на уречената дата с предварително уговорения влак.

Но влакът бе пристигнал със закъснение в Темпълтън, а Елизабет не беше сред пътниците. Съобщи им го лично шерифът, който изяви желание да разпита превъзбудените от обира пътници. Поне дузина джентълмени побързаха да му доложат, че някаква много красива, елегантна млада дама скочила от влака по време на престъплението. Един от крадците мигновено се втурнал подире й. Слейд и Едуард мигом решили да се разделят. Слейд тръгнал по релсите да я търси, а Едуард се върна в Мирамар, за да уведоми Рик за потресаващите събития.

Рик изобщо не се поколеба. Двамата с Едуард незабавно се върнаха в Темпълтън. Обичайно притихналият град тогава беше необикновено оживен, а на влака бе отказано разрешение да продължи. Жената, която беше наета да придружава младата дама, скочила от влака, беше тежко ранена. Рик научи от преките свидетели на обира, че възрастната дама се опитала да препречи пътя на крадеца, който последвал довереницата й, а той я застрелял — може би умишлено, а може би инцидентно. Беше трудно да се каже със сигурност. Докато влакът пристигаш в Темпълтън, компаньонката останала в безсъзнание, така че никой нямал възможност да говори с нея.

Рик беше първият и единственият човек, който успя да разговаря с ранената, когато тя най-сетне дойде в съзнание. Слейд все още не се беше върнал с жената, която всички смятаха за Елизабет Сейнт Клер. Рик от своя страна се притесняваше, че Елизабет е пострадала.

Компаньонката издъхваше. Рик искрено съжаляваше за това, но нямаше с какво да й помогне, преди жената да срещне своя създател. След като направи всичко по силите си, доктор Браун напусна стаята, за да провери дали не беше пристигнал отец Жозеф. Рик коленичи до нея и пое ръката й в дланите си.

— Какво мога да направя за вас, мадам? Нещо да ви донеса? — попита я любезно той. Смъртта беше необратим процес, а Рик бе видял твърде много смърт в живота си, за да се затрогне прекалено от поредната й проява. Той не беше глупак и твърдо вярваше, че в отвъдното няма чест, благополучие и слава, нищо освен пустота и вечен прах.

Жената поклати глава, неспособна да проговори в началото. Загубата на огромно количество кръв бе отслабила тялото и волята й.

— Харолд — едва успя да промълви тя. — Харолд?

— Най-сетне ще видя отново Харолд. — Усмивката й беше бледа и немощна, гласът й — тънък като струна. — Харолд е съпругът ми.

Ако тази жена предпочиташе да вярва в живота след смъртта, толкова по-добре бе за нея. Рик стисна окуражително ръката й.

— Знаете ли нещо за Елизабет? Дали е добре?

Жената сякаш изобщо не го чуваше.

— Р-реджина? К-к-къде е тя?

— Коя е Реджина?

Костваше й неимоверни усилия, но пет минути по-късно госпожа Шрьонер вече му бе разказала достатъчно за повереницата си. Тя не беше наета за компаньонка на Елизабет Сейнт Клер. Повереницата й беше Реджина Шелтън, дъщеря на английски благородник. Беше наета от дядото на момичето в Тексас, а той не беше кой да е, а самият Дерек Браг. В действителност, момичето беше изключително състоятелна наследница и жената беше много разстроена, задето не е изпълнила успешно дълга си да я отведе невредима до крайната й цел.

Рик беше поразен, но бързо се овладя. Очевидно Елизабет не се беше качила на този влак и той можеше само да се надява, че тя ще пристигне по-късно. Поне беше сигурно, че годеницата на сина му е в безопасност, макар че не го оставяше мисълта защо, по дяволите, не е хванала този влак, след като предварително имаше билет за него.

Жената отново изпадна в несвяст, но за щастие отец Жозеф дойде навреме, докато все още дишаше. Десет минути по късно госпожа Шрьонер издъхна.

А после Слейд пристигна в града и съобщи на Рик, че Елизабет е загубила паметта си.

Рик веднага видя блестящата възможност, която милостивият Бог им предоставяше. Това беше истинско чудо. И ако досега не беше вярвал особено в Господ, отсега нататък редовно щеше да го споменава в молитвите си.

Защото Реджина Шелтън беше наследница на далеч по-голямо състояние от Елизабет Сейнт Клер. Какво ли щеше да стане, ако успееше да уреди брак между двамата със Слейд, както бе възнамерявал да стори с Елизабет?

Изглежда, съдбата имаше пръст в тази работа. Амнезията, в която беше изпаднала Реджина, му даваше изключителната възможност да осъществи този съюз. Тя беше самотна и уязвима, и колкото и да не му се искаше да се възползва от безпомощното й състояние, не би могъл да я остави на улицата. Очевидно беше необходимо да я отведе в Мирамар, където щяха добре да се грижат за нея, докато се възстанови. А през това време би могъл да я убеди да се омъжи за Слейд, без значение дали паметта й щеше да се възвърне, или не.

За съжаление Рик все още не можеше да й разкрие истинската й самоличност, поне засега, защото роднините й моментално щяха да я отведат и да го лишат от златния шанс в живота му. А защо пък да не я „сгреши“ с Елизабет? Беше виждал годеницата на сина си само два пъти — преди пет години, когато тя беше на тринайсет, и миналото лято на погребението на баща й, но тогава лицето й беше покрито с черен воал. Никой не би заподозрян, че грешката му е била целенасочена. Ако всички повярваха, че това е Елизабет, тя несъмнено щеше да продължи на път за Мирамар независимо от състоянието си.

Макар че всичко вървеше по мед и масло — а Рик беше сигурен в това, въпреки твърдото решение на