предпочиташе да смята, че това се дължи единствено на факта, че няма къде другаде да отиде, и не се опитваше да размишлява по-надълбоко над странните си емоции.

Мисълта, че е изпаднала в амнезия, вече не я изпълваше с униние. В действителност спомените й за миналото в момента щяха да й навлекат повече проблеми, отколкото биха могли да решат. Нямаше никакво желание да си възвърне паметта и да открие, че е била лудо влюбена в Джеймс, не и сега, когато мислите й непрестанно се насочваха към Слейд. Не искаше да си спомня и онзи ужасен обир във влака. В момента се чувстваше достатъчно силна, за да понесе състоянието на пълна безпаметност толкова дълго, колкото се налага — а може би завинаги.

Реджина съзнателно отказваше да се замисли за онова, което я очакваше там, закъдето се беше запътила — в случай че никога не напуснеше Мирамар.

По обяд тя влезе в трапезарията и макар че вътре нямаше никой, един стол стоеше настрана от другите, най-вероятно оставен за нея. Реджина понечи да заеме мястото си. Тъкмо бе потънала в меката тапицерия и се канеше да извести присъствието си на слугите с миниатюрното сребърно звънче, когато някакво шумолене привлече вниманието й. Беше се надявала да остане сама, но в най-отдалечения и сенчест край на помещението, където почти не попадаше слънчева светлина, се раздвижи силуетът на Слейд. В момента той я гледаше напрегнато. При вида му Реджина се вцепени, изпълнена с трепетно очакване.

Слейд излезе от сянката и някак тромаво се приближи към нея. Реджина го наблюдаваше напрегнато и търсеше някаква следа, която да й подскаже настроението му. Вчера той бе поискал от нея да си тръгне и не беше останал особено щастлив от факта, че остава в Мирамар. Днес лицето му беше непроницаемо.

— Добро утро — поздрави я той. Нямаше и следа от усмивка по лицето му. Тонът му беше точно толкова неутрален, колкото и изражението му. Той се плъзна в стола срещу нея.

— Добро утро. — Реджина забеляза, че косата му е грижливо причесана с пръсти зад ушите. Първите три копчета на избелялата му червена риза бяха оставени откопчани и разкривиха мургавата кожа на гърдите му. Плътта му беше влажна — слънцето вече напичаше неумолимо. В този момент Реджина осъзна, че Слейд я разглежда също толкова внимателно и подробно, колкото и тя него. Младата жена мигновено отмести погледа си. Сърцето й препускаше диво в гърдите.

Слейд се намести удобно в стола си.

— По-добре ли се чувстваш днес?

— Да, благодаря.

— Изглеждаш… — Той сякаш се поколеба. — Изглеждаш по-добре.

— Би ли повторил?

— Изглеждаш по-добре — повтори отчетливо Слейд. — Една спокойна нощ върши… — Думите му внезапно секнаха. Лицето му се покри с гъста руменина.

Реджина се изправи вцепенено и внимателно промълви:

— Да, нощта беше спокойна и си починах добре. Благодаря. — Какво ли ставаше пък сега? Очевидно Слейд я бе очаквал. Но защо ли се опитваше да подхване учтив разговор с нея? Тя бе подготвена да я нападне, задето е решила да остане — или изобщо да откаже да разговаря с нея. Но такъв подход бе напълно необичаен за него. В действителност, ако не го познаваше достатъчно, би могла да си помисли, че този мъж се опитва да я поласкае. А сега по лицето му определено плъзваха яркочервени петна.

— Днес изглеждаш чудесно, Елизабет.

Реджина се съмняваше, че е чула правилно едва смутолевените му думи.

— Моля?

Очите му най-сетне срещнаха нейните. Бяха ярки и блестящи.

— Днес изглеждаш чудесно. Изглеждаш… много хубава. — Сега гласът му беше напрегнат, болезнено интимен.

Реджина тъкмо бе вдигнала салфетката си, а сега тя изпадна от вцепенените й пръсти и плавно се спусна към пода. Слейд погледна встрани. Сега лицето му беше моравочервено. Реджина осъзнаваше, че току-що е получила комплимент. Много искрен комплимент. Завладя я странно удоволствие, страните й се обагриха в руменина.

В този момент пред нея грубо тракна чиния с храна. Тя се сепна. Погледът й бързо срещна този на Лусинда. Очите на прислужницата хвърляха гневни искри. Реджина веднага разбра — момичето изпитваше някакво влечение към Слейд. Дожаля й за хубавичката девойка, защото без значение колко сложни изглеждаха сега нещата в Мирамар, Слейд си оставаше най-големият син и наследник, а човек с неговото положение никога не би обърнал внимание на една прислужница.

— Моля те, донеси ми кафе — обърна се Слейд към нея.

— Може би трябва сам да си го донесеш — отвърна нападателно Лусинда.

Внезапно всякакво съчувствие се изпари от душата на Реджина. Беше шокирана.

Слейд погледна остро Лусинда.

Момичето се врътна рязко на токчета и напусна стаята. Реджина остана загледана след нея.

Слейд изглеждаше навъсен и мрачен.

— Родена е в Пасо Роблес и през целия си живот е работила за нас, както и родителите й преди нея. В известен смисъл тя е част от семейството, но това не й дава някакви по-специални права.

— Да, разбира се — съгласи се мигновено Реджина. — Мисля… Мисля, че тя проявява голям интерес към теб.

— Да, може и така да е, както проявява интерес и към всеки млад и силен мъж в околността. — Слейд я погледна в очите. — Яж си палачинките, преди да са изстинали — нареди й той.

Очите им се срещнаха отново. Реджина дори не посегна към вилицата си. Прислужницата отдавна бе излязла от мислите й. Напрегнатият поглед на Слейд сякаш я хипнотизираше. Този човек искаше нещо от нея, отчаяно го искаше, но тя не можеше да проумее какво е то.

— Яж — повтори отсечено той. После й се усмихна. — Жожо прави най-вкусните палачинки в целия свят — повярвай ми, знам го със сигурност. — Сега гласът му беше нежен и мек.

Реджина долови интимната нотка в гласа му и остана поразена. Вчера бе срещнала дружелюбната икономка. Но как би могла да се храни точно в този момент? Слейд целенасочено се бе настанил срещу нея на масата, отявлено бе потърсил компанията й. И не се опитваше да я напада за оставането й в Мирамар, не беше студен, безразличен или враждебен. Точно обратното — опитваше се да се държи нормално, и макар непохватно, дори й бе отправил комплимент. Реджина подозираше, че този мъж рядко отправя комплименти към дами, а това ги правеше още по-ценни.

— Наричаш Жозефин „Жожо“?

Устните му се извиха едва доловимо.

— Навик от детинството.

Реджина мигновено си представи Слейд като дете. Трябваше да е бил симпатично момченце, дори красиво. Вероятно непрестанно е правил бели, помисли си тя с умиление.

— Нима е била тук още по времето, когато си бил дете?

— Откакто съм се родил. — Усмивката му се стопи, Слейд сякаш се поколеба. — Тя ни отгледа. Мен и Джеймс.

На свой ред Реджина се поколеба. Можеше само да предположи, че майката на момчетата е починала.

— Съжалявам.

Той я прониза с поглед.

— За какво?

— Че не сте имали майка, която да ви обгърне с грижите си.

— Недей да съжаляваш. — Той махна безразлично с ръка. — Тя е била пълен боклук.

Реджина простена.

— Слейд!

Лицето му сякаш беше издялано от камък.

— Тя не е починала, както вероятно си помислила. Избягала е, изоставила е мен и Рик. Била е недостойна, себична жена.

Реджина беше толкова потресена, че за миг сякаш изгуби способността си да говори. Сега беше