съгласна с думите на Слейд за неговата майка. Сърцето я болеше заради него. Как би могла една майка да изостави собственото си дете?

— Колко… колко си бил голям?

— На три месеца.

Реджина едва не изхлипа от болка.

— А Джеймс?

— Ти не разбираш. Ние с Джеймс сме… бяхме несъщи братя. Майка му е издъхнала при раждането. Така двамата се озовахме в прегръдките на Жожо. За двама ни тя беше повече от майка. — Неочаквано и за двамата Слейд се усмихна. — Все още няма скрупули да ми издърпа ушите.

Реджина също се усмихна, но сълзите настоятелно напираха в очите й. Изпита неистово желание да приласкае Слейд в прегръдките си, сякаш още е дете, да го помилва и успокои. Но той отдавна не беше малко момче, и тя стисна ръце в скута си.

— Ти не се храниш — отбеляза той.

— Не съм много гладна.

Той се поколеба.

— Искаш ли да излезем на разходка? Можем да отидем до Пасо Роблес.

Реджина се вцепени. Ако не го познаваше добре, щеше да си помисли, че Слейд я ухажва. Разбира се, това беше абсолютно невъзможно. Тя бе годеницата на мъртвия му брат. И не само че беше годеница на Джеймс, но вчера Слейд неумолимо бе настоявал тя да напусне дома му.

— Би било прекрасно — отвърна предпазливо тя, а после добави: — Не си ли ми ядосан?

— Защо трябва да съм ти ядосан? — Усмивката на устните му изглеждаше странно неестествена. Слейд не умееше да се преструва.

— Защото не си тръгнах вчера. — Реджина потръпна. — Вчера ти искаше да замина.

— Вчера споменът за онова, което се случи между нас, беше твърде пресен. — Очите му се сляха с нейните.

Реджина си спомни същото, което очевидно владееше и неговото съзнание: полугола в мокрите си дрехи, безпомощно отпусната в ръцете му. Споменът предизвика същата болезнена тръпка на желание, която бе заляла тялото й в онази безпаметна нощ. Сетивата й се поддадоха на магическите чувства, погледът му издаваше същото.

Реджина преглътна мъчително. Усмивката й беше ослепителна, гласът и — пълен с живот:

— Ти винаги ще бъдеш моят спасител. Вероятно имаш навик да спасяваш девойки, изпаднали в беда? — Реджина отчаяно се опитваше да насочи мислите и на двама им в друга посока, да ги отстрани от опасния водовъртеж на чувствата, в който бяха попаднали през изминалата нощ. Беше почти сигурна, че Слейд го прави умишлено, че иска тя да си спомни всяка подробност от злополучните събития помежду им.

— Знаеш, че не е така. — Слейд не възнамеряваше да попада в клопката на невинния й флирт. — Само теб. Изглежда, съдбата иска да спасявам само теб. — Очите му потъмняха.

Реджина успя да преглътне бучката, заседнала на стегнатото й гърло.

— Ти наистина си ми ядосан — промълви тя, гласът й беше изненадващо спокоен. — Предпочиташ да си бях тръгнала.

Слейд поклати отрицателно глава, но отказа да срещне погледа й.

— От самото начало не ми допада идеята да пътуваш в това състояние или да останеш сама в някоя долнопробна хотелска стаичка. Все още мисля така.

Реджина вдигна внимателно вилицата си. Опитваше се да изтрие емоциите от лицето си, за да не издава своята несигурност. Сърцето й отчаяно искаше да повярва на думите му, но разумът отказваше да ги приеме.

— Смятам да остана известно време — прошепна тя, докато набучваше на вилицата парче пресен бекон. — Имам нужда от солидна почивка след онзи обир във влака и глупавия ми опит да избягам сама в града.

— Чудесно. — Слейд отново се поколеба. Погледът му се плъзна по масата и нагоре по стената. Челюстта му изглеждаше стегната. — Наистина искам да останеш.

Реджина замръзна на мястото си. Слейд я погледна предпазливо.

Думите му бяха твърде хубави, за да са истина. А очите му упорито избягваха нейните. Точно в този миг Реджина осъзна, че Слейд я заблуждава, незнайно по какви причини. Шеметното удоволствие от присъствието му мигновено се стопи. Всичките й надежди внезапно рухнаха, както рухва дървото, покосено от тежката брадва на дърваря. За пореден път Реджина се чувстваше измамена, ограбена, предадена.

Слейд тъкмо понечи да докосне ръката й, когато съзря изражението на лицето й и се отдръпна.

— Какво се опитваш да направиш? Защо ми говориш неща, които в действителност не мислиш?

Слейд се вкопчи неистово в масата пред себе си, но не вдигна глава към лицето й.

— По дяволите, разбира се, че ги мисля.

Болката й изглеждаше почти непоносима. Трябваше отдавна да се досети, че думите му са лишени от искреност. Сега това беше повече от очевидно. Не се осмеляваше дори да я погледне в очите. Внезапно Реджина скочи на крака.

— Елизабет…

Тя пренебрегна сдържания му протест.

— Очевидно ме смяташ за глупачка!

— Не те мисля за глупачка! — Слейд също се изправи.

— Само че си доста неопитен лъжец!

Лицето му бе непроницаемо, но очите му горяха със странен блясък.

— Наистина искам да останеш — едва успя да пророни Слейд.

— За един кратък миг почти ти повярвах — промълви Реджина с разтреперан глас. — За миг си помислих, че наистина искаш да остана, че си променил решението си. Че си започнал поне малко да ме харесваш.

— Наистина промених решението си — отвърна мрачно и неуверено той. — И наистина… те харесвам.

— Само че вече не ти вярвам! — извика Реджина, забравила всякакви норми за поведение. Гласът й се извисяваше неудържимо. — Това някаква нова игра ли е? Или развлечение? Да си поиграеш с мен и с чувствата ми! Или пък вече си решил, че искаш наследството ми? Да не би да възнамеряваш да ми предложиш брак?

— По дяволите! — възкликна гневно Слейд. — По дяволите!

Разгневена и наранена, Реджина почти излетя от стаята.

Слейд обаче беше изключително бърз — настигна я още до вратата и рязко я извърна с лице към себе си. Имаше вид на напълно отчаян човек.

— Грешиш! Това не е игра. Виж, Елизабет, ние можем да бъдем приятели. Ние сме приятели. Това е всичко. Последната нощ много мислих за това и реших…

— Не, ние с теб не сме приятели! Ти никога не би разбрал смисъла на думата „приятели“, дори ако някой си направеше труда да разтвори през очите ти тълковен речник! — извика Реджина като обезумяла. — Приятелите никога не се лъжат един друг! А ти ме лъжеш в очите, и то непохватно!

— Елизабет…

— Не! — крещеше неистово тя. — Да не си посмял да изречеш и думичка повече! — Реджина осъзна, че от очите й капят сълзи, и се втурна с всички сили към двора.

Каква глупачка беше само — да остане след всичко, което се случи. Едва сега тя разбираше колко е уязвима, когато станеше дума за Слейд, и тази мисъл я изплаши. Беше изминала в бяг половината от двора, когато осъзна, че той я е последвал. Реджина затича отчаяно. Слейд не изостана. Тя отвори стремглаво вратите към собствената си стая и се опита за ги затръшне зад гърба си. Той заблъска като обезумял по старото дърво. Последва силен тласък от негова страна — и Реджина не само бе отхвърлена от вратите, но се озова по гръб на земята.

Подът беше от тежко дъбово дърво, но дебелият ръчно тъкан килим я предпази от нараняване. Падането не беше тежко, но след онази злополучна езда, при която бе хвърлена от коня, гърбът й беше