— Струва ми се, че е така, Слейд.
До началото на октомври всичкият добитък бе прибран на покрит терен, където да дочака първите атаки на зимата. Слейд бе почистил двеста акра земя и изглеждаше невероятно да постигне целта си от триста хиляди преди дъждовете, половината от които се надяваше да обработва още напролет. Дните се скъсяваха. Всички работеха усилено, обединени от стремежа да постигнат очевидно непосилните си планове. Времето течеше необратимо и те се надяваха да почистят цялата площ, защото с началото на зимата земята щеше да стане кална и непроходима.
В края на октомври Реджина стоеше неподвижна до прозореца и наблюдаваше първите капки дъжд, които докоснаха нежно уморената земя. Тялото й се скова от напрежение. Небето беше сиво и мрачно. Всичко притъмня и Реджина можеше само да се моли тези първи капки да не предвещават началото на дъждовния сезон. Едва снощи Слейд й бе заявил, че имат нужда от още две топли седмици.
Притихнала, Виктория пристъпи сковано към прозореца.
— Няма да успеят — прошепна тихо тя. В гласа й нямаше враждебност. Ако някой в този дом копнееше един ден Мирамар да носи богатство на обитателите си, то това беше Виктория. — Ще вали.
— А може би не — отвърна с надежда Реджина.
Десет минути по-късно оскъдният ръмеж се превърна в силен порой.
След час се върнаха и мъжете — подгизнали от вода, изморени, кални и обезверени. Реджина погледна напрегнато мрачното лице на Слейд и полетя към него. Очите му й подсказаха, че зимата е започнала и че те не са довършили онова, което изглеждаше невъзможно още от самото начало.
Тази вечер всички бяха тъжни и унили.
Никой не проговаряше по време на вечерята. Реджина първа наруши потискащата тишина.
— Е, цяло чудо е, че успяхте да почистите цели двеста акра. Тази земя може да се засади още е първите лъчи на пролетта.
Слейд не каза нищо. Рик се обади отсреща й:
— Не беше чудо, мила. На този свят отдавна не се случват чудеса.
Слейд погледна рязко баща си.
Едуард се усмихна и отпи от чашата гъсто червено вино.
— Слейд, струва ми се, че току-що получи комплимент за добре свършената работа.
Слейд остана неподвижен, безсилен сякаш да повдигне вилицата към устата си.
— Е, по дяволите, трябва да се гордеем с онова, което успяхме да направим.
Усмихната, Реджина вдигна поглед към Слейд. Въпреки че двамата с Рик отдавна бяха сложили край на разприте и кавгите, баща му не беше щедър на похвали и Реджина знаеше, че Слейд високо ги цени. Но този път нямаше време да прецени реакцията на съпруга си. Защото откъм кухнята внезапно долетя отчаяният вик на Жозефин.
Възрастната жена крещеше, сякаш пред очите й се извършва кърваво убийство.
А после изкрещя отново.
В трапезарията настана хаос. Всички скочиха на крака и лудешки се втурнаха към кухнята. Реджина хукна редом с мъжете. Слейд пък беше най-отпред. Той нахлу в кухнята като обезумял и мигом се закова на място. Едуард и Рик се блъснаха в гърба му.
Реджина не можеше да вижда над главите на високите мъже. Изплашена до мозъка на костите си, тя се опря на рамото на Слейд и се повдигна предпазливо на пръсти.
Жозефин лежеше просната на пода. Над нея беше приведен някакъв мъж. Сърцето на Реджина се обърна, защото си помисли, че старата прислужница е ранена или даже мъртва. Тя се скова от напрежение, защото очакваше всеки миг тримата мъже да се втурнат и да нападнат натрапника.
— Господи — пророни пребледнял високият мъж над Жозефин. — Какво, по дяволите, й става на Жозефин? Припадна, когато ме видя на прага! И какво, по дяволите, става с вас? Гледате ме така, сякаш сте видели призрак!
Реджина простена, внезапно допуснала си немислимото и надяваща се на невъзможното. И тогава пред очите й се случи истинско чудо: Слейд се втурна към непознатия, но не за да го нападне, а за да го притегли в прегръдката си.
— Джеймс!
Джеймс се беше върнал от отвъдното.
29
В кухнята настана хаос. Слейд не изпускаше Джеймс от прегръдката си. Едуард го тупаше възторжено по гърба. Рик пък сграбчи лицето му в огромните си длани и изкрещя:
— Къде беше, по дяволите! Господи! Къде, по дяволите, си се дянал? Всички те мислехме за мъртъв!
Всички бяха просълзени, с изключение на самия Джеймс, който изглеждаше слисан и напълно вцепенен. Реджина едновременно плачеше и се смееше. Тя отправи към Бога благодарствена молитва, задето бе отредил такова чудо да се случи. В следващия миг осъзна, че Жозефин е напълно забравена в цялата тази суетня. Тя се втурна към проснатата на пода жена, коленичи и побърза да измери пулса й. За щастие Жозефин само беше припаднала и вече се съвземаше.
В този момент Реджина почувства неприятна тръпка да плъзва предупредително по гърба й. Четиримата мъже не преставаха да си крещят, без дори да полагат усилия да се чуят взаимно. Джеймс обясняваше несвързано нещо за някакво писмо. Тя се огледа тревожно. Само един човек не вземаше участие в това спонтанно тържество.
Виктория стоеше неподвижна на прага. По лицето й преминаваха сенки от различни емоции, но никоя от тях не приличаше на радост. Нито пък изглеждаше изненадана. Реджина потръпна. Една ужасна, цинично отблъскваща мисъл изплува внезапно в съзнанието й. Не искаше дори да си помисля, че това е възможно в действителност. Не, Виктория не би могла да крие, че Джеймс не е мъртъв. Въображението й вероятно отново си правеше лоша шега.
В следващия миг Виктория усети, че я наблюдават и срещна втренчения поглед на Реджина. Очите й бяха гневни, но само миг по-късно на устните й се разля усмивка.
Реджина почувства хлад. Сърцето й се обърна болезнено в гърдите. По някакъв начин тази жена бе замесена в невероятната мистерия, която съпътстваше появата на Джеймс.
Жозефин простена.
— Мили боже, току-що видях дух!
Реджина се усмихна.
— Не, мила, Джеймс наистина се върна, но не като дух, а като смъртен човек.
Жозефин извика възторжено и Реджина й помогна да приседне.
— Джеймс! — извика вярната прислужница, разярена и щастлива. — Толкова хубавичко ще те напердаша, че няма да можеш да седнеш на непослушното си дупе цяла седмица! Ела тук, момче! — И се разплака. Жозефин беше единствената майка, която Джеймс познаваше, и го обичаше със същата любов, която отдаваше и на собствените си деца.
Джеймс беше толкова едър и силен, че без всякакво усилие повдигна ридаещата жена на ръце.
— Господи, толкова съжалявам! Всички сте ме мислели за мъртъв?
— А сега наистина ще те убия — извика Рик и заканително издърпа ухото на сина си. После по лицето му се разля щастлива усмивка. — Разкажи какво се случи. Къде беше през цялото това време?
Джеймс тъкмо понечи да отговори, когато внезапно съзря Реджина.
— Коя е тази жена?
Слейд побърза да дръпне жена си напред и обгърна покровителствено раменете и.
— Това е моята съпруга, Реджина.
Джеймс не вярваше на ушите си.
