години не мога да си го простя!

Слейд гледаше настойчиво баща си.

— Но защо, по дяволите, не ми каза всичко това по-рано?

— Може би просто не съм знаел как да ти го кажа — прошепна Рик. — Може би имах нужда точно от онази малка птичка, която неспирно чурулика в ушите ми, за да разбера кое е истински стойностно на този свят. А може би трябваше да изгубя един син, за да проумея, че не мога да понеса да изгубя и още един.

Слейд избърса сълзите от очите си и си пое дълбоко дъх. Никога, и в най-безумните мечти, не беше си представял, че Рик е способен да пази в душата си толкова много обич. Беше поразен.

Рик се изкашля.

— Трябва да пийна нещо. След цялото това напрежение наистина се нуждая от нещо силно. Ще се видим на вечеря.

Все още неспособен да проговори, все още издъно поразен, Слейд кимна безмълвно с глава. Той самият се нуждаеше от малко усамотение, за да дойде на себе си. Видя как баща му потъна в къщата и си пое дълбоко дъх. Но все още не бе дошъл моментът да си възвърне равновесието, още не. Защото след като пое тежките чанти с багаж, несъзнателно вдигна очи към вратата на стаята си.

Там стоеше Реджина, тежки сълзи капеха по ангелското й лице. И съвсем не беше сън.

Реджина не можеше да спре сълзите си, но това бяха благословени сълзи на щастие. Въпреки цялата мъка и тревога, изживени през изминалия дълъг месец, сега се радваше заради Рик и Слейд, защото двамата най-сетне намериха куража да разровят пепелта на миналото и да признаят безграничната си обич един към друг.

Тръпнеща от вълнение, тя търпеливо чакаше Слейд да се възстанови от шока, причинен от изненадата да я намери тук, в Мирамар. Слейд беше у дома. Това беше моментът, който с такова нетърпение и страх беше очаквала през целия този безкрайно дълъг месец. И как иначе би могло да бъде? Очакваше съпругът й да избухне в гняв, задето не се е подчинила на тежката му воля.

Но сега имаше сили да се изправи срещу този гняв. Имаше сили да го овладее. В нощта на тържеството беше изрекла неща, за които съжаляваше, но които си бяха горчивата истина. Слейд бе предпочел да сложи край на брака им, вместо да се бори за семейното им щастие — едно малодушно и безхарактерно решение. В онази нощ нещо в нея се бе пречупило. Напрежението и стресът в дните преди празненството, последвани от невероятното решение на Слейд, я подтикнаха към необуздан изблик на гняв. Но дори и тогава Реджина бързо намери сили да се овладее. Само час по-късно в любящите обятия на майка си, тя осъзна, че не може и няма да му позволи да разруши техния брак и общото им бъдеще. Щеше да се бори за щастието си, без значение колко време и усилия щеше да й коства това решение. Искаше да живее точно с този мъж. Той заслужаваше всякакви жертви.

А сега Слейд стоеше притихнал пред нея, сякаш е видял безплътен дух от миналото. Изминаха дълги секунди, преди той видимо да се овладее. А после я сграбчи за раменете. Очите му бяха огромни и невярващи.

— Какво правиш тук?

— Чакам те — отвърна му простичко тя.

Той вдиша дълбоко свежия въздух на Мирамар. Реджина почувства вълнението му — но нали и самата тя тръпнеше в очакване.

— Мислех си, че си се върнала обратно в Англия.

— Страхувах се да бъда твърде ясна в писмото си — прошепна меко тя. — Но не можеш да ме изхвърлиш от живота си, Слейд. Най-добре е да изясним отношенията си още сега. — Тя вдигна упорито брадичка, готова да посрещне твърдо и най-лошото.

Слейд стисна здраво раменете й.

— Чакала си ме тук през цялото това време? — попита я сковано той.

— Да.

— Това е като сън.

— Аз не съм сън — прошепна тихичко Реджина. — Аз съм само една несъвършена жена, която допуска и грешки; жена от плът и кръв, която тъгува по своя мъж.

Слейд простена и я притегли топло в прегръдката си.

Реджина се облегна на силните му гърди. Никога нямаше да се откаже от този мъж. Щеше да направи всичко, което е по силите й, за да остане завинаги в Мирамар. Слейд не беше безразличен към нея — нито физически, нито пък емоционално. Реджина се притисна по-плътно към него.

— Липсваше ми, Слейд — пророни бавно тя.

Той я вдигна на ръце и припряно ритна вратата към спалнята си.

— Ти също ми липсваше, Реджина. Бях толкова нещастен. — Слейд затвори вратата с ритник и отиде до леглото, все още притиснал крехката фигурка в силните си ръце. Миг по-късно тя лежеше безмълвна под него, потънала в магията на морскосините му очи. Сега бяха пълни със страст, но на Реджина й се струваше, че долавя и изстрадана радост, и отчаяно облекчение.

— Знаеш ли как съм преживял този дълъг месец без теб? — Ръцете му се плъзгаха по раменете й, нежно милваха косите й.

Реджина докосна твърдата извивка на брадичката му.

— Вероятно по същия начин, както живях и аз. Ден за ден.

Очите им се срещнаха.

— Да — прошепна дрезгаво Слейд. — Ден за ден.

И точно в този момент Реджина прозря силата на чувствата му към нея. Само за миг сякаш надзърна в душата му, видя обичта му.

— Какво чакаш? — прошепна тя.

— Теб — отвърна благо Слейд. — Мисля, че отдавна съм чакал теб и този миг.

По тялото й плъзна гореща тръпка на желание.

— Целуни ме, Слейд. Моля те, люби ме.

Той нямаше нужда от повече подкани. Дланите му обгърнаха нежно лицето й, устните му се впиха в нейните. Целувката беше безкрайна и страстна. Реджина несъзнателно си спомни за онази далечна брачна нощ, когато устните му нетърпеливо изследваха нейните. Тогава си беше помислила, че никога повече мъж няма да я целуне по този начин — с такава любов, като след дълга раздяла. Но беше сгрешила. Защото Слейд отново я целуваше така.

Целувката му говореше неизразимо много. Беше му липсвала — вече нямаше съмнение в това. Но онова, което наистина искаше да узнае в този момент, беше дали наистина я обича. А целувката му подсказваше, че може би — но само може би — я обича от дъното на душата си.

— Любима моя — промърмори дрезгаво Слейд след доста време, — мисля, че съм бил истински глупак.

Една тежка сълза се изтърколи по кадифената кожа на лицето й. Реджина плачеше, защото го обичаше и защото знаеше, че никога няма да се усеща цяла, докато не спечели напълно любовта му.