дамски вечеринки, сред най-хубавите магазини в града и разкоша на собствената й къща. Затова Люси реши, че следващата стъпка би трябвало да бъде обиколка на Хавана. В този град сигурно имаше и нещо друго освен великолепните магазини за вносни стоки, където пазаруваха всички дипломати и благородните испанци. Кочияшът обаче не искаше да я разведе. Склони неохотно едва след заплахата, че тя ще тръгне сама и ще наеме кола.
Люси му нареди да я закара на Хавана Хил.
— Как така искате да ходите там, сеньорита? — възпротиви се той, очевидно уплашен.
— Ей така.
Тя знаеше, че на Хавана Хил се намира един от концентрационните лагери. Отказът на кочияша само разпали решимостта й да отиде. Заплаши да го уволни и колата най-сетне потегли.
Скоро величествената, очарователна Хавана, с която Люси бе свикнала, остана далеч назад. Настроението й ставаше все по-мрачно, докато навлизаха в бедняшките предградия. Кирпичените постройки бяха ниски, тумбести и полуразрушени, плочите бяха изпопадали от покривите. По входовете нямаше врати. Магазините бяха празни, със счупени или заковани прозорци. Разхождаха се пълчища котки. По просторите пред обиталищата висяха парцаливи дрехи — значи все пак някой живееше там. Ала не се виждаше жива душа и във въздуха тегнеше зловеща тишина — всички сякаш се криеха.
Хавана Хил обаче не бе безлюден. Тъкмо обратното. Колата спря пред висока телена ограда. Тя се простираше около развалините надлъж и нашир и не позволяваше на живеещите там да напуснат очертанията й. Отвън и на входа патрулираха испански войници.
— О, господи! — възкликна Люси, скочи от колата и се втренчи напред, без да осъзнава какво точно върши.
Хората се тълпяха навсякъде из Хавана Хил. Старци, жени и деца седяха по улицата, под навеси и на преобърнати боклукчийски кофи. Всички гледаха безучастно в пространството. Бедни, мършави хора, от които висяха парцали. Болни, изтощени хора. Куци, сакати, прокажени, трескави. Нямаше младежи, нямаше юноши. Малките деца тичаха голи, слаби като вейки, с подута коремчета — деца без бъдеще.
Люси осъзна, че се притиска към оградата в отчаян опит да не припадне. Две деца изтичаха към нея — пет-шест годишни — момчето в прокъсана ризка, момичето — голо. Протегнаха ръце. Просеха.
Люси посегна към чантичката си и през оградата им подаде всичко, което имаше.
— Сеньора!
В съзнанието й едва се регистрира, че някакъв войник я разпитва. Звучеше като от дън земя, а стоеше само на крачка. Искаше да знае какво прави тя там. Това чу последно — след това припадна.
— Генерал Уейлър — успя Люси да се усмихне топло. Никога не бе подозирала у себе си кой знае какви актьорски способности, но сега залогът бе твърде голям.
— Сеньорита, за мен е чест. — Той я въведе в хладната си, просторна канцелария във военния щаб. Контрастът с Хавана Хил бе шокиращ.
Това се случи няколко часа по-късно. Люси се бе свестила и откри, че се намира в щаба на местния командир. След като обясни коя е, й позволиха да си тръгне. И тя отиде направо при Уейлър.
Думите на Шоз проблеснаха в съзнанието й:
— Имам нужда от помощта ви, генерале — рече Люси направо.
— С удоволствие ще направя, каквото мога.
— Добре! — отсече тя и започна да обяснява намеренията си — искаше да организира благотворителна акция за Хавана Хил и други подобни места из Куба. Щеше да донесе храни и лекарства и да организира разчистване на лагерите. Зачака отговора на офицера, без да се усмихва.
— Опасявам се, че това не е възможно.
— Защо?
Политиката на правителството е да не допуска никакви помощи за затворените.
— Но това е нечовешко.
— Намираме се във война.
— Сигурна съм, че можете да нарушите правилата.
— Не мисля. — Той се изправи. — Да ви предложа нещо? Кафе? Чай?
Люси също се изправи.
— Генерале, трябва да направим нещо за тези бедни, гладуващи — не, умиращи — хора!
— Укротят ли се веднъж бунтовниците, уверявам ви, народът ще бъде освободен. Това е политиката на правителството.
Тя понечи да се възпротиви, но се отказа.
— Мога ли да получа разрешение да вляза в лагерите?
— Защо?
— За да облекча нещата, доколкото мога.
— Опасявам се, че не.
— Разбирам. — Тя се усмихна накриво. — Приятен ден, генерале.
Той я хвана за ръката, Люси замръзна.
— Може би можем да постигнем известно
Тя го изгледа, разтреперана от гняв. Със сигурност нямаше предвид това.
— Какво споразумение?
— Може би вечеря за двама? Или обяд?
— А след това?
— Можете да ме убедите да склоня пред молбата ви.
— На кушетката? — изстреля саркастично тя.
— Не трябва да се чувствате обидена, а напротив, поласкана. Намирам ви невероятно привлекателна, скъпа моя.
— Не мисля, генерале! — отсече тя, обърна се и излетя през вратата с разтуптяно сърце.
— Ако си промените мнението, уведомете ме.
Люси трясна вратата зад себе си. Вън се подпря на стената, трепереща. Защо имаше чувството, че затъва все повече в нещо, което не може да контролира? И от което няма излизане?
Тази нощ Люси не спа. Преследваха я спомените за Хавана Хил. Уейлър бе най-голямото чудовище, което бе срещала. Искаше й се Шоз да е тук — толкова желаеше да сподели с него видяното.
Скоро осъзна, че няма да се примири, докато не направи нещо, каквото и да е, за да помогне на бедните обитатели на Хавана Хил. Това бе някакъв неотменим морален дълг. Но какво можеше да направи тя, Люси Браг? Имаше нужда от толкова много неща!
Тя седеше в леглото си, но внезапно отметна чаршафа и стъпи на пода. Решението бе толкова очевидно! Единственото, което имаше, бяха пари, много пари. Щеше да купи всички помощи и то тук, в Хавана.
Умът й препускаше бясно. Стоките трябваше да се вкарат в Хавана Хил. Шоз можеше да го стори, със сигурност. Щеше да го убеди, когато му дойде времето, даже и това да означаваше да използва цялата си власт на жена над него. А междувременно трябваше да проучи от какво се нуждаеха наистина онези хора.
Тя се усмихна, изпълнена с трепетно очакване, уплашена, но и въодушевена. Все по-дълбоко и по- дълбоко. Знаеше, че може да спре точно в този момент, преди да се замеси неотвратимо в нещо противозаконно. Преди да стане част от революцията.
Ала не можеше.
45
