Някога тя щеше да се изчерви от открития му поглед, но сега само се повдигна и леко придърпа надолу халата. Беше се променила, помисли си той, невинността й бе изчезнала — и всичко благодарение на него.

— Само това не се е променило — рече той с тъга.

— Да. — Люси го възнагради с едва забележима усмивка, после стана и отиде в банята. Докато стоеше сам, той приглади собствените си дрехи и си сипа малко кафе от сребърната кана на табличката до креслото. Сетне Люси се върна, все още облечена в шифонения халат.

— Къде беше? Минаха цели три седмици.

— Да не си ги броила?

— Да, броих ги.

— Крих се.

Очите й се разшириха.

— Какво се е случило?

— Аз съм към бунтовниците, нали си спомняш? А това е война, Люси.

— В деня, когато ти казах за екзекуцията на онзи водач, той бе спасен. Ти беше, нали?

— Не ме питай, Люси. Няма да ти отговоря.

Изведнъж тя се усмихна — като карибско слънце след тропическа буря.

— Знаех си, че ще спасиш онзи човек!

Той не отговори.

— Уейлър беше бесен. — Като видя, че той трепна, тя добавя бързо: — Според слуховете.

— Стоя далеч от него, нали?

Тя отпиваше от кафето си и прикриваше поглед.

— Да. — Изведнъж вдигна очи. — Шоз, ти ли си Ел Американо?

Той се задави.

— Какво, по дяволите…

— Значи си ти!

Той скочи и застана пред нея разгневен.

— Не искам да се замесваш в тази проклета война, Люси! Господи! Излагаш се на опасност — можеш да навлечеш и моята смърт!

Тя побледня и остави с трепереща ръка чашата в чинийката.

— Съжалявам. Не се притеснявай, не съм проговорила и никога няма да го направя!

— Не съм казал, че съм аз — изсъска Шоз ниско, като не искаше дори да споменава прякора на глас.

— Ти не ми вярваш.

Той видя болката в очите й и се отдалечи с някакво чувство на вина, защото тя бе права за себе си. Господи, можеше да обърне цялото му същество надолу с главата.

— Не че не ти вярвам — отвърна той бавно. — Не мисля, че ще ме предадеш нарочно, но смятам, че може да стане случайно.

— Не съм толкова глупава. — Тя стана. — Но ти никога не си ме смятал годна за нещо, нали? Само за секс.

Той трепна. Припомни си за Долината на смъртта, как тя се промени там, как удържа на опасностите и враждебността и се държа като майка на Роберто.

— Не е вярно.

Тя му обърна гръб, отиде до гардероба си и му махна да я последва. Шоз видя, че при задната страна, прикрита от дрехите, имаше купища кошове. Преброи до шест, но разбра, че има поне още толкова.

Стресна се. Люси отвори най-горния и му подаде един пакет.

Побиха го тръпки. Той отвори пакета, а изражението му стана още по-мрачно. Беше чантичка за първа помощ с йод, ваксини, марля, хлороформ и какво ли не още. Тя му подаде друг пакет — консерви. Той я погледна.

— В тези щайги имам килограми храна и лекарства. Но няма начин да ги закарам до Хавана Хил. Ще ми помогнеш ли?

Шоз бе извън себе си от гняв.

— Осъзнаваш ли какво си направила?

— Разбира се.

— Разбираш ли, че ако се разкрие как нарушаваш заповедите на испанските власти…

Тя го прекъсна.

— Съзнавам всички последствия. Измислила съм го много внимателно — направих, каквото трябваше. Нямаше да се помиря със себе си, ако не се опитам да донеса облекчение на тези бедни, страдащи души!

На Шоз му трябваше малко повече време, за да се успокои. Не вярваше на очите си. Това ли бе капризната богаташка щерка, която бе отвлякъл миналото лято? Осъзна, че се е втренчил в нея. Господи, тя се бе променила повече, отколкото той си бе представял. Но и с него бе така, безспорно.

— Не искам да го правиш пак.

Тя се извърна и прокара ръка по дрехите в гардероба.

— Много е опасно.

Люси отново застана с лице към него.

— Шоз, ако ми помогнеш, можем да го сторим заедно. Можем…

— Не!

Тя се спря, отдръпна се и издиша.

— Добре. А тези неща?

— Ще ги занеса на Хавана Хил.

Очите й светнаха и тя се усмихна.

— Знаех си, че ще го направиш!

— Довечера ще докарам помощници.

— Ще кажа на Венида — възкликна тя, но като видя, че той се мръщи, бързо добави: — Тя вече знае с какво се занимавам. Успях да вкарам първите сандъци, докато тя беше на пазар, но я знаеш как се вре навсякъде. Откри ги и трябваше да й се доверя. Сигурна е, Шоз.

— Няма нужда да споменаваш, че ще идвам довечера — тя ще е заспала.

Люси прехапа устни.

— Трябва да й кажа. За да те пусне. — Тя се поколеба. — Довечера няма да съм си вкъщи.

— О, така ли? И кое е последното ти завоевание, Люси?

— Нищо подобно — избухна тя. — Защо винаги си мислиш най-лошото?

Той не обърна внимание на думите й.

— Къде отиваш?

— Не че ти е работа, но капитан Зигзби ще ме води на вечеря. Оказа се приятел на чичо Брет.

Шоз се начумери. Зигзби бе капитан на парахода „Мейн“, който акостира на пристанище Хавана преди две седмици като отговор на размириците от тринадесети и зловещ знак за нарастващото напрежение между Испания и Щатите.

— Зигзби е достатъчно възрастен да ти бъде баща.

— Мисли, каквото си искаш! Как мога аз да ти попреча!

— Трябва да вървя — рече той изведнъж — и да събера хората си.

Тя го хвана за ръката и го спря.

— Нали нямаше да го правиш, ако не беше сигурен, че можеш да прекараш провизиите, без да те хванат?

Отговорът му прозвуча мрачно.

— Да не искаш да ти кажа, че няма да бъде опасно?

Тя впери поглед в него.

— Колко опасно ще е? Шоз, не искам да поемаш глупави рискове.