че генералът я е придружил до Маравиля.

— Как разбра, че съм била с Уейлър?

Той бе бесен.

— Не е твоя работа. Какво, по дяволите, правеше с него?

— Придружи ме до Маравиля и толкова.

— Маравиля! — Той избухна внезапно и я сграбчи още по-силно. — Мисля, че ти казах… че те помолих да си внимателна.

— Аз внимавах — възпротиви се тя гневно, като се опитваше да се освободи от хватката му. — Какъв по-безопасен начин да отида там от военния ескорт?

— Въобще не трябваше да ходиш! Не бях ли достатъчно ясен? Куба не е безопасна, нито за теб, Люси, нито за когото и да е. А ако частите на Уейлър бяха атакувани? По дяволите! Това е човекът, от когото най-вече искам да стоиш далеч. Разбра ли ме?

Хватката му й причиняваше болка и тя най-сетне се измъкна.

— И аз имам няколко въпроса, да те вземат мътните! Очевидно имаш шпиони навсякъде. Този път Джанис ли е? Или може би самият ти?

— Не се грижи за нея, Люси, нито пък за мен. Най-добре помисли за себе си! По дяволите! Не мога все аз да се тревожа!

Сърцето й прескочи. Тя го докосна лекичко.

— Наистина ли? Тревожиш се за мен?

Той предпочете да не отговори.

— Какво толкова спешно има?

Надеждите й литнаха като бели птици, колкото и тя да се мъчеше да ги възпре. Пръстите й се сплетоха около китката му. Не можеше да остави нещата така, не и сега, не и сред нежната мекота на карибската нощ.

— Шоз? Наистина ли се тревожиш за мен?

Той не помръдна. Сетне отдръпна ръката си. В тъмнината се чуваше само дишането му.

— Какво толкова спешно има?

Люси се стегна, доволна от постигнатата мъничка победа. Сега й предстоеше още една. Тя му разказа за планираната публична екзекуция по обяд на следващия ден.

— Как, за бога, разбра за това?

— От генерал Уейлър.

Той отново я сграбчи и я разтресе.

— И как, по дяволите, го накара да ти се изповяда?

— Пусни ме! Боли!

Той не обърна внимание.

— Съблазни те, нали? Нали, Люси?

Тя дишаше тежко. Гневът й нарастваше.

— Защо не питаш шпионите си! Очевидно някой е пропял!

— Имаш десет секунди да ми отговориш. Едно…

Беше напълно сериозен. И Люси отговори.

— Докато почивахме по пътя обратно към Хавана, го чух случайно да си говори с офицерите си.

— Боже господи!

— Какво лошо съм сторила?

— Случайно го чу? — Той не вярваше на ушите си. — Дано не си си играла на шпионка! Стой далеч от него! Иначе ще съжаляваш жестоко.

Тя прехапа устни.

— Можеше поне да ми благодариш за информацията.

— Да ти благодаря, задето си шпионира Уейлър? Забрави! Искам да не се месиш, Люси, запомни веднъж завинаги!

Шоз все още я държеше — беше гневен, тревожен. И Люси разбра с всяка фибра на тялото си, че той се страхува за нея. Притисна се до него.

— Все още те е грижа за мен.

Той се вкамени. После грубо опря чатала си в нейния.

— Грижа ме е само за това, кукло.

Болеше. Люси отказа да повярва и се отскубна. Облаците се разкъсаха и лунната светлина ги обля. Очите му светнаха.

— Понякога те мразя — рече тя с горчивина.

— Да, като се измъкнеш от леглото.

— Защо въобще си правя труда да ти кажа за бедния кубинец!

— И това не знам.

— Ще сториш ли нещо по въпроса?

— Това, мадам, въобще не ви засяга!

— В Куба съм само от пет дни и вече ми втръсна да слушам, че това или онова не е моя работа.

— А няма да е зле да го чуеш — преди да те е сполетяла някоя беда.

— Има и още нещо.

— Целият съм слух.

— До няколко дни се очакват доставки за армията.

— Къде?

— Не там.

— Нещо друго?

— Няма.

Люси скръсти ръце и се зачуди какво да прави. Шоз не бе помръднал, откакто тя млъкна. Взираше се в нея, а тя едва различаваше чертите му на бледата светлина, която се процеждаше от спалнята й. Искаше й се да проникне в очите му. Искаше й се той да остане.

— Нещо те тревожи, а? — Думите му бяха груби, но тонът — не. Той шепнеше — меко и чувствено.

Люси го погледна.

Пръстите му докоснаха брадичката й и я повдигнаха. Това я възбуди както никога досега. Ако искаше, той можеше да я накара да коленичи и да го моли за всяка секунда внимание.

— Обещай ми — промълви той дрезгаво, а Люси се притисна още по-силно. — Обещай ми, че ще стоиш далеч от Уейлър и няма да ходиш никъде без придружител. Обещай ми, че ще стоиш, където трябва, и ще правиш, каквото трябва. Обещай ми, Люси.

Тонът му бе омагьосващ и съблазнителен въпреки думите. И тя се стресна, когато той я пусна и се обърна, готов да си тръгне.

— Няма… няма да останеш?

— Не мога, не и тази нощ.

Люси искаше да го попита за причината, но не посмя. Обхвана я мъка. Гледаше го как възсяда парапета и точно тогава му каза:

— Обичаш ме, но не искаш да си го признаеш. Добре, значи аз съм по-смела от теб, след като не ме е страх да го кажа. Все още те обичам, Шоз. Господ да ми е на помощ, наистина те обичам!

Тя се обърна, изтича в спалнята и затвори с трясък стъклените врати след себе си.