Той се усмихна и на брадичката му се показа красива трапчинка.
— Едно време ме наричахте Шоз, госпожо — рече той и бързо свали шапка. Погледна Роберто и момчето го последва. — Това е синът ми, Роберто.
Миранда също се усмихна.
— Добре тогава, Шоз, защо не влезеш? Здравей, Роберто. Сигурна съм, че няма да ми откажеш малко шоколадови бисквити, още парят.
Роберто кимна благодарен.
Миранда ги въведе. Ясният й поглед прикова Шоз и за миг той почувства, че тя знае защо той е тук и съвсем не е учудена.
— Искаш да се видиш с мъжа ми?
Шоз кимна. Изчака нетърпеливо, докато тя отиде да го доведе — устата му изведнъж пресъхна, чувстваше се нервен като юноша преди първата си танцова забава. Ами ако не успее да убеди стареца, че е мъж за Люси? Той чу стъпките на Браг и вдигна поглед. Дерек се втренчи в него.
— Здравей, Шоз.
— Господин Браг.
Възцари се тишина. Миранда отведе Роберто в кухнята. Най-накрая Дерек направи знак и двамата влязоха в кабинета му. Останаха прави.
— Дойдох да поговорим за внучката ви.
— Защо с мен?
— Вие сте главата на това семейство, а аз искам да изкупя вината си. Знам, че ако получа вашето одобрение, останалите също ще склонят.
— Доста искаш.
— Искам това, което ми се полага. Да бъда съден справедливо. Получих си помилването и вие много добре знаете, че си го заслужих. Вече съм свободен — и обичам Люси.
— Разбирам. — Дерек седна, но Шоз остана прав. — Знам, че си заслужил помилването си, Шоз, защото поддържам връзка с определени хора във Вашингтон — както и със сина ми и внучката ми.
Сега бе ред на Шоз да се учуди.
— Е, и?
— Научих доста неща за теб. Преди шест месеца получих десет страници писмо от Люси. И бих могъл да кажа, че сега знам почти всичко, което си заслужава да се знае за теб, Шоз.
— Е, и? — попита той отново. — Знаете ли, че разводът ни е фалшив? И че Люси е все още моя съпруга?
— Знам за развода и за Лойд.
— Значи ще получа благословията ви?
— Заслужаваш много повече — отвърна Дерек тихо.
Люси пристигна в „Дерек и Миранда“ посърнала. От Сан Антонио телеграфира на агенцията „Пинкертон“ и им даде наставления да я търсят в Парадайз. Нямаше да си губи времето, като наема детективи да търсят Шоз. Къде, по дяволите, можеше да бъде, след като бе напуснал Долината на смъртта заедно с Роберто?
Беше уморена и жадуваше за топла вана, когато кабриолетът, нает в Парадайз, я понесе по дългата криволичеща пътека към огромното бяло ранчо. Въпреки вълненията и тревогите обаче, да бъде в Парадайз й се струваше като завръщане у дома — тихо, успокоително и дългоочаквано. Люси се извърна да погледа породистите жребчета, които препускаха около варосаната конюшня и колата й — телата им бяха млади и силни и те използваха удобния случай, за да се насладят на радостта от бягането. Погледна къщата на хълма — по верандата бяха нацъфтели в чудно обилие лилави и бели петунии — и се усмихна.
— Люси!
Тя замръзна. Внезапно усети как ушите й бучат. Това, което чу не можеше да е истина.
Роберто се втурна през ливадата към нея. Тя разтвори ръце. Детето се спря рязко — грееше от радост, но не смееше да се приближи повече.
— Какво е това? — извика та. — Няма ли да получа прегръдка?
Той се усмихна и се хвърли в обятията й. Когато тя го пусна, в очите й имаше сълзи.
— Тук ли е баща ти?
— Вътре — рече Роберто.
— Да влезем значи. — Люси го хвана за ръка. Умът й едва побираше какво се случва — във вените й пулсираше въодушевление.
Люси изтича през преддверието, чу гласа му и без да спира, нахлу в салона. Точно тогава я видя и Шоз. Седеше на дивана и се вкамени. Сетне очите му светнаха и той скочи на крака с радостен вик, който тя би разпознала и на край света.
— Люси!
Преди тя да успее да помръдне, той се приближи и я сграбчи в прегръдката си. Целуна я. Люси се разтопи, притисна се до него, а по лицето й потекоха радостни сълзи.
Той я целуваше сякаш безкрайно — горещо и силно — езикът му проникваше дълбоко в устата й, тялото му се притискаше жадно до нейното. Бяха забравили, че не са сами, бяха забравили Роберто, бабата и дядото на Люси. Миранда изведе Дерек и детето навън, но нито Шоз, нито Люси забелязаха. Разбираха само, че са отново заедно, най-сетне, а той й липсваше. Господи, колко й липсваше. Когато най-накрая се разделиха, треперещи и задъхани, тя плачеше.
— Къде беше!
— Казах ти да ме чакаш в Ню Йорк!
Те се спогледаха.
— Ела — рече Люси и хвана Шоз за ръка. Като по чудо наоколо нямаше други хора, но салонът не бе достатъчно усамотен. Едва преглъщайки щастливия си смях, тя повлече любимия си и двамата избягаха от къщата.
Изтичаха надолу по стълбите на верандата до старата бяла люлка, която дядо й бе построил за Миранда през далечната 1841 година. Смехът на Люси най-сетне тикна свободен, клокочеше весело и неудържимо — Шоз също се засмя, дълбоко и гърлено.
— Ходих в Долината на смъртта да те търся. — Двамата се държаха за ръце.
— Не получи ли писмото ми?
— Какво писмо? — извика тя. Той отново я прегърна. И я целуна. Беше висок, силен и мъжествен, а тя се притискаше до него и не искаше да се отделя никога. Ръцете му се спуснаха по тялото й — той трепереше целият. Люси също не можеше да се сдържи. Шоз започна да пресушава с целувки сълзите й.
Прегърна я и тръгнаха надолу. Той целуна ухото й, Люси се опита да достигне устните му, но това бе невъзможна защото двамата се хлъзнаха и се запрепъваха по пътеката.
— Толкова ми липсваше — промълви той, а ръката му обхвана още по-здраво талията й.
— Обичам те — прошепна тя на свой ред, докато той я вкарваше в първия плевник, изпречил се на пътя им.
Отговорът му не се чу — той и бутна нагоре по стълбата. Паднаха в сеното на тавана и всеки се вкопчи диво в дрехите на другия. Той започна да разкопчава копчетата на блузата й, а тя измъкна ризата му от панталоните, разтвори я и започна страстно да докосва голата, гореща и мускулеста плът на корема му.
— Божичко! — примижи той и също разтвори блузата й. Засмяха се.
Ала смехът им внезапно замлъкна. Шоз смъкна бельото й, откри гърдите й и зарови лице между тях. Люси се вкамени. Той я докосваше, обсипваше я с ласки, нежно, меко, сетне все по-бързо и по-бързо. Люси се изви под него и привлече устните му към своите. Двамата се превърнаха в плетеница от тела. Шоз вдигна полите й. Тя му разкопча ципа. Той вкара твърдата си като скала мъжественост дълбоко в нея.
След това си говориха. Имаха да си споделят толкова много. Шоз разбра, че Люси така и не е
