една страна изпитваше невероятна радост, но от друга, ако той бе там и живееше с Кармен, тя щеше да го убие.

Спряха пред познатата къща. Кармен изскочи с крясък от къщата и се спусна по стълбите на верандата, обвита във всички цветове на дъгата, точно както преди година и половина.

И Люси осъзна, че Шоз го няма там.

Кармен се спря — конят на Люси също застана на място. Очите на Кармен се разшириха — Люси също прикова поглед в нея. Двете жени се преценяваха дълго. Сърцето на Люси щеше да се пръсне. Кармен — жената-враг и някогашна съперница, а може би и все още такава? Поразителна както винаги, тя все още караше мъжете да се обръщат.

— Тук ли е Шоз?

Кармен сложи ръце на кръста.

— А, значи неговата курва се върна. Не, няма го.

— Опасявам се, че грешиш, Кармен. Не аз съм неговата курва, а ти. Аз съм негова жена.

Кармен се дръпна назад поразена.

— Лъжкиня! Лъжкиня!

— Тук ли е бил?

— Да.

Сърцето на Люси се сви.

— А ще се връща ли?

Кармен вирна брадичка.

— Да.

— Значи ще почакам — отвърна Люси и слезе от коня. Значи не бе дошъл при нея, помисли си тя с ужас, а бе дошъл тук, бе се завърнал тук.

— Няма — запъти се Кармен към нея, хвана я за рамото и грубо я извъртя.

Гневът на Люси пламна. Тя сграбчи ръката на другата жена и я отблъсна.

— Не ме докосвай.

Кармен не се усмихна, а по-скоро се озъби зловещо.

— Махай се.

— Няма да се махна. Къде е Роберто? В стаята си? — Тя не дочака отговора и избута Кармен, но всичките й инстинкти бяха съсредоточени върху реакцията на съперницата й.

И тя дойде. Кармен изпищя злобно, сграбчи Люси за лакътя и го изви силно. Противничката й сгъна ръка и я удари с всичка сила по носа. Кармен извика от болка и падна по гръб в прахта — носът й кървеше.

Люси се изправи над нея задъхана.

— Ако само ме докоснеш отново, ще те нараня вече наистина. — Думите бяха кратки, но силни.

— Чакайте, чакайте — извика Фостър. — Момичета…

— Стойте настрана, господин Фостър — предупреди го Люси. Кармен още беше в прахта с ръка на носа. — Разбра ли ме, Кармен?

Ранената я изгледа с черна омраза.

Люси се обърна и влезе в къщата — не се чувстваше тържествуваща, а по-скоро отрезвена — бе направила, каквото трябваше. Всичко беше толкова познато, хладните бели стени, каменните подове, нещата на Кармен, разхвърляни из дневната.

— Роберто? — повика гостенката меко. Къщата беше тиха, безжизнена, като някакъв спящ, мрачен великан. Новодошлата отвори с трясък вратата на детската стая. И ахна.

Стаята бе празна, изоставена, бяха останали само очертанията. Роберто очевидно бе заминал и нямаше да се върне. Внезапно Люси нахлу в стаята на Шоз отсреща. Всичките му дебели юридически томове бяха изчезнали — по лавиците нямаше нищо. Тя отвори шкафа и разрови дрехите вътре. Всичките бяха на Кармен — нито една мъжка. Тогава изтича обратно вън.

Кармен седеше на стълбите на верандата и притискаше мокра кърпа към носа си. Фостър стоеше до нея.

— Той няма да се върне — извика Люси и почувства непреодолима радост. — Взел е Роберто и няма да се върне вече!

Кармен стана.

— Ще се върне — изстреля тя. — Винаги се връща при мен.

На Люси изведнъж й дожаля.

— Няма причини да оставаш тук, Кармен — и двете знаем, че той няма да се върне. Можеш да тръгнеш с нас утре сутринта.

Кармен вдигна брадичка гордо.

— Няма да си тръгна. И той ще се върне.

Напуснаха Долината на смъртта на зазоряване — Фостър и Люси. Докато се отдалечаваха, тя се обърна и впери поглед в пъстрата фигура на Кармен, която седеше пред къщата, а гневът в очите й разпръскваше пламъци. Някогашната й съперница за сърцето на мъжа, когото обичаше, сега я изпълваше със съжаление. Кармен отказа да напусне Долината. Ала там не бе сама. Оставаха разбойниците, а и забравеното от бога село със своите жители. Снощи бе танцувала страстно около огъня и ръкопляскащите мъже — тяхната циганска кралица. Кралицата на Долината и всичко в нея.

Наистина ли вярваше, че Шоз ще се завърне там?

Люси се надяваше на обратното. Ала един образ не си отиваше — ужасен, натрапчив образ — стара, посивяла жена, която изтичва от къщата си всеки път, когато в долината навлезе някой — жена, чакаща мъж, който никога няма да дойде.

Септември, 1898 година

Шоз пристигна на гарата в Парадайз.

Натрапчивите спомени го връхлетяха още когато се озова в Галвестън преди няколко седмици, продължиха, докато пътуваше към Долината на смъртта да вземе Роберто, споходиха го и сега. Люси като че му се привиждаше навсякъде и образът й не му даваше мира.

Когато напусна Куба към края на юли, той почти тръгна направо към Ню Йорк при нея. Липсваше му ужасно, едва издържаше. Ала все пак и бе пратил писмо — тя знаеше, че той е добре и ще дойде. Роберто пък бе мъничък и толкова самотен — той жадуваше да види отново баща си и не разбираше напълно защо се наложи тази едногодишна раздяла. Мексико бе на пътя между Куба и Ню Йорк. А след като вземеше наследника си, Шоз трябваше да направи най-важното посещение — в Парадайз — време бе да си изясни нещата с патриарха на фамилията — Дерек Браг.

Люси му бе съпруга и му принадлежеше. Не можеше да живее без нея, а и не искаше — обичаше я силно. Беше преминал през ада, срещна се лице в лице със смъртта и успя да осъзнае ясно най-дълбоките и тъмни свои чувства и страхове.

Повече нямаше да поставя под въпрос любовта й. Време бе да я приеме, да заживее с бъдещето — с тяхното бъдеще.

Сега искаше семейството й да го приеме — ако и да не го одобри. Усещаше, че има най-големи шансове с Дерек, а получи ли благословията на стареца, майката и бащата на Люси също ще склонят.

Пътят от Парадайз до „Дерек и Миранда“ бе кратък — Роберто поглъщаше с широко отворени очи чудните гледки, които се разкриваха пред него, откакто бяха напуснали Долината на смъртта. Не можеше да си намери място от вълнение, защото Шоз му каза, че „Дерек и Миранда“ е домът на бабата и дядото на Люси.

Миранда ги приветства от вратата, докато си бършеше ръцете в престилката. Премигна от учудване, когато видя Шоз, после забеляза и Роберто.

— Господин Купър! Каква изненада!