Час по-късно Люси се сбогува с Венида в слабо осветеното преддверие на вилата. Едрата негърка подсмърчаше шумно, а тъмните й очи бяха пълни със сълзи. Тя залюля младата господарка в обятията си.

— Да слушате господин Шоз и да изпълнявате всичко, дето ви казва — настави тя накрая.

— Ще се опитам — отвърна Люси също през сълзи. — Благодаря ти за прекрасното приятелство, Венида. Не знам какво щях да правя без теб.

— Щяхте да имате куп неприятности, тъй да знаете — рече Венида, докато бършеше очи в престилката си.

— Ела с мен — извика Люси импулсивно, като я хвана за ръцете.

— Де да можех, госпойце Люси, но си имам две големи момчета с хубави жени и дребни дечица. Не мога да си ги оставя, милите.

Люси отново я прегърна и се разрида. Накрая Шоз ги раздели и промълви, че трябва да тръгват.

— Ще се върна, обещавам — каза Люси за довиждане.

Венида успя да се усмихне и също помаха.

Когато излязоха навън и възседнаха конете, Люси се умълча, ужасена от предстоящата им раздяла. Бе спряла да умолява Шоз, когато той й обясни кротко защо трябва да си тръгне. Той бе боец и възнамеряваше да преживее тази война. Възнамеряваше да осигури собствената си безопасност, както и тази на своите хора. Присъствието й в една воюваща страна би отвлякло вниманието му. Тя би била допълнителен товар, който щеше да го ангажира, заради нея можеше да отнесе и някой заблуден куршум. А и двамата знаеха, че ако тя останеше, не след дълго, независимо от риска, той щеше да преброди Куба надлъж и нашир само за да я види.

Люси познаваше Шоз и знаеше, че ако успее да се наложи и да остане в Куба, щеше да бъде негова ахилесова пета. Мълчалива, неподвижна, тя се бе примирила със заминаването. Ала всичко се случваше толкова бързо. И, господ да й е на помощ, имаше най-лошо предчувствие, каквото трудно можеше да преодолее — че ще да мине много дълго време, преди да го види отново.

Копитата на конете им бяха увити в чул, за да не вдигат шум, когато напускат града. Нощта бе истински благослов — тъмна и беззвездна. Испански патрули кръстосваха навсякъде заради експлозията на „Мейн“ предната вечер. Люси и Шоз се измъкнаха от Хавана по кривите улички. Тръгнаха по тясна кална пътека на север, а след това се отправиха към крайбрежието. Не след дълго оставиха зад себе си и последните дюни и се насочиха към плажната ивица отдолу. В тъмнината на нощта вълните се пенеха чудновато бели сред синкавото море и бледнеещия пясък. Люси видя една закотвена яхта, която я очакваше. Сърцето й се късаше на мънички парченца.

Спряха се. Мъжът, който щеше да я отведе до Кий Уест, ги посрещна с поздрав. Шоз скочи от коня и отиде до нея. Люси се хвърли в прегръдките му. Притисна се до него и си каза, че няма да плаче.

— Няма да е завинаги — рече той нежно.

— О, господи — въздъхна тя тежко и заплака.

— Люси… — не довърши той и я притисна силно до себе си. Другият мъж се обърна и се загледа в морето. Люси отдръпна лице от гърдите му и се взря в него.

— Обичам те.

— Аз също — отвърна той печално.

— Пращай някакви вести — помоли се тя и отново се притисна.

— Ако не получиш нищо, то ще е защото не мога да се свържа — не си мисли най-лошото.

Тя отново заплака.

— Чуй ме — ще се оправя. — Той вдигна брадичката й. — Не ми ли вярваш?

Тя кимна, но страхът потискаше вярата. Войната правеше и от безсмъртните смъртни.

Той я целуна. Сетне се отдръпна, хвана я за ръка и я съпроводи до морето, докато вълните започнаха да плискат краката й.

Мъжът държеше малката гумена лодка, която щеше да отведе него и Люси до яхтата. Блесна самотна звезда. Люси се вкопчи в ръката на Шоз като в последна надежда. Той нежно се освободи, целуна и за сбогом и я вдигна до лодката. Хвърли вътре и малката й чанта. Тя го гледаше как стои във водата до колене. Лодката тръгна, мъжът я бутна към водата и сам скочи вътре. Започна да гребе — Шоз се отдалечаваше — метър, два… А тя не можеше, просто ме можеше да отдели очи от него.

— Чакай ме — извика той.

Тя вдигна ръка, докато го гледаше, а лодка я отвеждаше все по-далече — Шоз се смаляваше все повече, докато накрая се превърна в петънце на брега.