Люси се страхуваше отчаяно. Взря се в него, обхваната от паника, и осъзна, че този път ще загуби и той ще постъпи, както бе намислил.

— Защо не мога да остана? Защо ти не тръгнеш? Направи достатъчно за Съединените щати! Семейството ми може да ти помогне, ако се тревожиш за правителството и своето помилване!

— Мисията ми не е приключена, това е само началото. — Той се усмихна печално. — Не мога да изоставя тези хора, Люси. Те се нуждаят от мен.

Тя премигна.

— Президентското помилване няма нищо общо, нали? Задачата ти е вече нещо повече от работа за теб, права ли съм?

— Така е от много отдавна и определено няма нищо общо с проклетото помилване. — Погледът му срещна нейния.

Сърцето й се изпълни с гордост, която почти потисна ужаса.

— Значи вярваш в Cuba Libre.

— Да, вярвам в Cuba Libre.

Час по-късно Люси се сбогува с Венида в слабо осветеното преддверие на вилата. Едрата негърка подсмърчаше шумно, а тъмните й очи бяха пълни със сълзи. Тя залюля младата господарка в обятията си.

— Да слушате господин Шоз и да изпълнявате всичко, дето ви казва — настави тя накрая.

— Ще се опитам — отвърна Люси също през сълзи. — Благодаря ти за прекрасното приятелство, Венида. Не знам какво щях да правя без теб.

— Щяхте да имате куп неприятности, тъй да знаете — рече Венида, докато бършеше очи в престилката си.

— Ела с мен — извика Люси импулсивно, като я хвана за ръцете.

— Де да можех, госпойце Люси, но си имам две големи момчета с хубави жени и дребни дечица. Не мога да си ги оставя, милите.

Люси отново я прегърна и се разрида. Накрая Шоз ги раздели и промълви, че трябва да тръгват.

— Ще се върна, обещавам — каза Люси за довиждане.

Венида успя да се усмихне и също помаха.

Когато излязоха навън и възседнаха конете, Люси се умълча, ужасена от предстоящата им раздяла. Бе спряла да умолява Шоз, когато той й обясни кротко защо трябва да си тръгне. Той бе боец и възнамеряваше да преживее тази война. Възнамеряваше да осигури собствената си безопасност, както и тази на своите хора. Присъствието й в една воюваща страна би отвлякло вниманието му. Тя би била допълнителен товар, който щеше да го ангажира, заради нея можеше да отнесе и някой заблуден куршум. А и двамата знаеха, че ако тя останеше, не след дълго, независимо от риска, той щеше да преброди Куба надлъж и нашир само за да я види.

Люси познаваше Шоз и знаеше, че ако успее да се наложи и да остане в Куба, щеше да бъде негова ахилесова пета. Мълчалива, неподвижна, тя се бе примирила със заминаването. Ала всичко се случваше толкова бързо. И, господ да й е на помощ, имаше най-лошо предчувствие, каквото трудно можеше да преодолее — че ще да мине много дълго време, преди да го види отново.

Копитата на конете им бяха увити в чул, за да не вдигат шум, когато напускат града. Нощта бе истински благослов — тъмна и беззвездна. Испански патрули кръстосваха навсякъде заради експлозията на „Мейн“ предната вечер. Люси и Шоз се измъкнаха от Хавана по кривите улички. Тръгнаха по тясна кална пътека на север, а след това се отправиха към крайбрежието. Не след дълго оставиха зад себе си и последните дюни и се насочиха към плажната ивица отдолу. В тъмнината на нощта вълните се пенеха чудновато бели сред синкавото море и бледнеещия пясък. Люси видя една закотвена яхта, която я очакваше. Сърцето й се късаше на мънички парченца.

Спряха се. Мъжът, който щеше да я отведе до Кий Уест, ги посрещна с поздрав. Шоз скочи от коня и отиде до нея. Люси се хвърли в прегръдките му. Притисна се до него и си каза, че няма да плаче.

— Няма да е завинаги — рече той нежно.

— О, господи — въздъхна тя тежко и заплака.

— Люси… — не довърши той и я притисна силно до себе си. Другият мъж се обърна и се загледа в морето. Люси отдръпна лице от гърдите му и се взря в него.

— Обичам те.

— Аз също — отвърна той печално.

— Пращай някакви вести — помоли се тя и отново се притисна.

— Ако не получиш нищо, то ще е защото не мога да се свържа — не си мисли най-лошото.

Тя отново заплака.

— Чуй ме — ще се оправя. — Той вдигна брадичката й. — Не ми ли вярваш?

Тя кимна, но страхът потискаше вярата. Войната правеше и от безсмъртните смъртни.

Той я целуна. Сетне се отдръпна, хвана я за ръка и я съпроводи до морето, докато вълните започнаха да плискат краката й.

Мъжът държеше малката гумена лодка, която щеше да отведе него и Люси до яхтата. Блесна самотна звезда. Люси се вкопчи в ръката на Шоз като в последна надежда. Той нежно се освободи, целуна и за сбогом и я вдигна до лодката. Хвърли вътре и малката й чанта. Тя го гледаше как стои във водата до колене. Лодката тръгна, мъжът я бутна към водата и сам скочи вътре. Започна да гребе — Шоз се отдалечаваше — метър, два… А тя не можеше, просто ме можеше да отдели очи от него.

— Чакай ме — извика той.

Тя вдигна ръка, докато го гледаше, а лодка я отвеждаше все по-далече — Шоз се смаляваше все повече, докато накрая се превърна в петънце на брега.

Част четвърта

ОГНЬОВЕТЕ НА РАЯ

48

Парадайз, Тексас

Септември, 1898 година

Седем дълги месеца изминаха, откак Люси се върна в Ню Йорк от Куба. Конгресът обяви война на деветнадесети април, а президентът призова сто двадесет и пет хиляди доброволци да подкрепят малката редовна армия. Заселниците по границата щяха да съставят три полка от кавалеристи и стрелци. Един от полковете бе под командването на полковник Ленърд Ууд, а вторият бе предвождай от Теодор Рузвелт.

Този полк бързо си спечели прозвището Дивите ездачи на Рузвелт и през юни спечели първата си победи в Куба в кървавата битка при Гуазимас. На първи юли последва нова забележителна и още по- кървава победа — тогава Дивите ездачи осъществиха дръзка атака на възвишенията Сан Хуан, превзеха ги и обърнаха испанците в бягство. Така започна обсадата на Сантяго. По-нататък имаше деликатни преговори и на седемнадесети юли гарнизонът на Сантяго се предаде и Испания загуби войната.

Конфликтът бе приключил преди два месеца, но Люси нямаше вести от Шоз от началото на юни — още преди битката при Гуазимас. Писмото, което бе получила, бе твърде кратко. Той пишеше за предстоящата война и за очакванията на хората, но само това. Пишеше й още, че му липсва — едничък ред, който имаше за нея повече смисъл от всичко останало, съперничеха му може би само думите „Обичам те“. Тя обаче предполагаше, че и те щяха да дойдат по реда си.

В този момент не знаеше какво да мисли. Умори се да чака вести, които така и не пристигаха. Къде

Вы читаете Огньовете на рая
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату