жестокото усилие, сега тя вдигаше края на разкъсаната си, окаляна рокля и с боси крака (счупи си токчето още в началото и захвърли обувките настрана) и бижута, разбъркани около шията, се препъваше след Шоз.
— Чакай! Моля те!
Той се спря като в някакъв транс, после се извърна бавно, Люси изтича към него — не можеше да устои на желанието да го прегърне. Нуждаеше се от неговата утеха след целия ужас, на който стана свидетел, и искаше да му дари своята.
— Добре ли си?
В първия момент той не реагира, втренчи се в нея, като че тя бе призрак, после я сграбчи в обятията си.
Притискаше я с удивителна жар — силно и сякаш безкрайно. Зарови лице до шията й. Ръцете му галеха гърба й и трепереха от някакво необяснимо, едва сдържано чувство. Устните и докоснаха голите му гърди — имаха вкус на море. Тя се отпусна и си пожела този миг да продължи вечно.
— Добре ли си? — попита тя отново, когато той разхлаби малко мечешката си прегръдка.
Гласът му прозвуча дрезгаво.
— Господи, Люси, помислих си…
Тя се взря право напред.
— Какво си помисли?
Вместо отговор той пое лицето й в ръце — груби, топли и силни — и я целуна. Люси отново потъна в блаженството на мига.
Шоз я прегърна през кръста и я поведе към пристанището.
— Мислех, че си на кораба — рече той тъжно.
— Не ме ли видя при останалите доброволци? Аз те забелязах как спасяваш моряците.
— Не, не те видях.
Седнаха на купчина дебели греди — Шоз само по дънки, Люси — в скъсаната си вечерна рокля. Той все още я прегръщаше и тя се отпусна на рамото му уморена. Огледа се за Леон, но не го видя сред хаоса от пожарни коли и линейки, пожарникари и лекари, пострадали и доброволци. Стомахът й се преобърна.
— Едва не се качих на кораба.
— Знам.
— Но Леон се качи.
— И това знам.
— Знаеш!
— Видях го, след като го измъкнаха. Изгарянията бяха жестоки. Мъртъв е, Люси.
Тя въздъхна тежко. Само преди няколко часа Леон беше жив — и дяволски сърдит. Все още ли бе влюбен в нея тогава? Имаше ли значение вече? Беше застрелял Шоз в Парадайз и това бе ужасно, но тя не можеше да го мрази — точно тази съдба той не заслужаваше.
— Не мога да повярвам. Никой не заслужава да умре така.
Шоз отвърна тихо:
— Аз го предупредих. И то днес, но той глупашки си помисли, че искам да го компрометирам и да предизвикам скандал. Не зачете предупреждението ми професионално заради личното си отношение към мен.
— Значи си знаел!
— Ако той бе предал предупреждението на „Мейн“, тази трагедия можеше и да не се случи.
— И Леон да е все още жив — промълви Люси, потресена от грешката, която бе извършил покойникът, и от причините за нея.
После се взря в носа и изгорелите платна на „Мейн“ — единственото останало на повърхността. Шоз я попита защо не е била на кораба, а ръката му масажираше рамото й нежно, сякаш искаше да облекчи ужаса от изминалите часове. Тя му каза за счупеното колело.
Последва дълбока тишина — двамата стояха неподвижни и се поддържаха един друг. Покрай тях минаваха коли, които отнасяха един след друг ранените в болниците. Спасителите продължаваха мисията си. Двама войници профучаха на коне.
Двойката гледаше хаоса наоколо с някакъв бегъл интерес. Люси усещаше колко дълбоко свързани бяха те сега — повече от всякога и по много по-различен начин. За пръв път бяха повече от любовници — между тях зрееше едно свещено приятелство.
Най-накрая Шоз стана на крака.
— Ще намеря нещо да те закарам вкъщи.
Тя кимна и не можа да сдържи усмивката си — усмивка на благодарност и блаженство. Заради смъртното изтощение, но и заради нещо друго — връзката между тях се бе променила внезапно и необратимо към по-добро.
Люси стана рано въпреки преживяванията от предната нощ. Яркото тропическо слънце нахлуваше през отворените врати на терасата. Не спа добре въпреки умората — в сънищата й възкръсваха отново и отново спомените за кървищата и труповете. Появи се даже Леон — зле обгорен, но жив — който я обвиняваше, задето го бе напуснала заради Шоз.
Събуди се и първата й мисъл бе, че „Мейн“ бе взривен, умрели бяха стотици хора, сред тях и Леон, а Шоз бе с нея през цялото време.
Отведе я у дома, както обеща. Люси не помнеше добре пътуването, но пред очите й изплува ясно уплашената Венида, която Шоз успокои, преди да отведе любимата си до спалнята й. Нататък следваше мрак — значи все пак бе поспала.
Отвори очи и видя Шоз на креслото отсреща — седеше гол до кръста и отпиваше ароматно кафе. Гледката я накара да се вкамени, а той остави чашата. За пръв път бе останал с нея през цялата нощ, а дори не бяха спали заедно. Обхвана я някакво неопределено въодушевление и тя вдигна очи, изпълнени с надежда.
— Добро утро — поздрави Шоз с непроницаемо изражение.
Тя се усмихна с усилие. Осъзна, че е съвсем гола под чаршафите — очевидно той я бе съблякъл. Щастието й се смеси с безумно, опияняващо желание.
— Значи си останал.
— Исках да се уверя, че си добре.
Тя се изправи, като държеше чаршафа пред гърдите си.
— Какъв ад бе снощи, а?
— Да — отвърна той кратко.
Люси започна да се чуди как да накара Шоз да се приближи — и да скочи в леглото с нея. Желаеше го; нещо повече, след последната нощ имаше нужда от него.
В стаята се възцари напрегната тишина. Нарушаваха я само птиците отвън с веселите си песни. Шоз стана. Погледът на жената срещу него бе прикован към мускулестото му тяло, голите гърди, тънката талия, стегнатите дънки. Господи, колко се нуждаеше от него — само той можеше да прогони ужасните спомени, смущаващи сънищата й, па макар и само за малко.
— Трябва да вървя — рече той и тръгна към нея.
Тя стисна чаршафа.
— Не искам да си тръгваш.
— Знам. — Той седна до нея и взе ръцете й в своите. — И аз не искам.
— Тогава недей.
Той я притегли към себе си и чаршафът падна. Очите му се плъзнаха от устните към гърдите й и се изпълниха с тъмно желание.
— Осъзнаваш ли какво казваш?
— Да.
— Не мисля. — Той я прегърна здраво, но някак отдалеч. — Този път — предупреди той — сме само
