— Добре кацнахте.

Човекът, който каза това, не гледаше вече пилота в скафандър със свален шлем под мишница. Той отиде до стъклената стена на кръглата контролна зала с подковата на командните пултове в средата и се загледа в големия въпреки отдалечеността цилиндър на кораба с обгорели дюзи. От тях върху бетона все още изтичаше почти черна бълвоч. Вторият контрольор, плещест, с нахлупена върху плешивото теме барета, пусна лентите със записа обратно и докато се пренавиваха, само с крайчеца на окото си, като птица с неподвижен клепач се загледа в новодошлия. На ушите му имаше слушалки, а пред него — ред хаотично мигащи монитори.

— Горе-долу — отвърна пилотът. Престори се, че уж откопчаването на тежките ръкавици с двоен цип го принуждава да се опре лекичко о стърчащия ръб на пулта. След това кацане усещаше гъдел в коленете.

— Какво стана?

Дребният до прозореца, в протрито кожено яке, с небръснато мише лице, потупваше по джобовете си, докато откри в един от тях цигари.

— Дефлексия на тягата — промърмори пилотът, донякъде изненадан от флегматичното посрещане.

Онзи, вече с цигара в устата, дръпна и попита през дима:

— Но защо? Не знаете ли…?

— Не — искаше да отговори пилотът, но премълча, защото му се струваше, че е длъжен да знае. Лентата стигна до края, който изпърпори във въртящия се барабан. Едрият стана, свали слушалките, чак сега му кимна и рече с хриплив глас:

— Лондон. А това е Госсе. Добре дошли на Титан. Какво ще пиете? Имаме кафе и уиски.

Младият пилот са обърка. Имената на тези хора му бяха познати, но никога не ги бе виждал и кой знае защо бе решил, че началник е едрият и тъкмо той е Госсе, а се оказа обратното. Докато поставяше наум нещата по местата им, избра кафе.

— Какво карате? Карборундови глави ли? — попита Лондон, когато тримата се насочиха към извадената от стената масичка; кафето вдигаше пара в стъклените чаши, които приличаха на лабораторни стъкленици с „човки“.

— И излъчватели сте докарали, нали? — обърна се той към пилота.

Още веднъж изненадан, тъй като бе очаквал да проявят по-жив интерес към неговото постижение, пилотът само кимна утвърдително. Нали не всеки ден се случва двигателят на ракетата да се задави при кацане, Вместо списъка на товарите на устата му беше разказът как, без да се опитва да продуха дюзите или да увеличи главната тяга, той веднага е изключил автоматиката и е кацнал само с бустери — помощните стартови двигатели: трик, който не е изпробвал никога в практиката, а само в симулатора. И то отдавна. Но се наложи още веднъж да преподреди мислите си.

— Докарах — отговори кратко и дори изпита задоволство, защото това прозвуча добре. Да се изказва така лаконично след преживяната опасност.

— Но не там, където трябваше — усмихна се дребният Госсе.

— Как така не там…? Нали ме приехте. Извикахте ме — поправи се той.

— Принудени бяхме.

— Не разбирам.

— Ами вие трябваше да кацнете в Граал.

— Тогава защо ме издърпахте от курса?

Стана му горещо. Повикването звучеше категорично. Наистина, докато намаляваше скоростта, бе уловил по радиото едно съобщение от Граал за някакво произшествие, ала поради шума от смущенията почти нищо не разбра. Летеше от Сатурн към Титан, за да намали ускорението и по този начин да икономиса гориво, при което така се отри о магнитосферата на гиганта, че по всички вълнови диапазони радиото чак затрещя. Едва след това прие повикването на този космодрум. Навигаторът е длъжен да се подчинява на контрольорите на полетите. А тук дори не му дадоха възможност да си свали скафандъра, още от вратата го подложиха на разпит. Духом той все още беше в корабната кабина, с впиващите се в раменете и гърдите му колани, когато ракетата удари с разкрачените си лапи в бетона, но бустерите не бяха изгорели напълно и плюейки огън, принуждаваха цялата ракета да подскача.

— За какво става дума? Къде всъщност трябваше да кацна?

— Товарът ви е предназначен за Граал — обясни Госсе, като изтри зачервения си нос. Имаше хрема. — А ние ви прихванахме надорбитално и ви извикахме тук, защото ни трябва Килиан. Вашият пасажер.

— Килиан ли? — учуди се младият пилот. — Той не е на борда. Аз съм сам с Шинко, втория пилот.

Двамата се втрещиха.

— Къде е Килиан?

— В момента сигурно е в Монреал. Жена му ражда. Отлетя преди мен с един товарен кораб още преди да стартирам.

— От Марс ли?

— Откъде другаде? Ама какво става всъщност?

— Бъркотията в Космоса не отстъпва на онази на Земята — забеляза Лондон. Натъпкваше в лулата си тютюн с такава сила, сякаш искаше да я счупи. Беше ядосан. Пилотът също.

— Не можехте ли да попитате?

— Сигурни бяхме, че лети с вас. Така пишеше в последната радиограма.

Госсе пак изтри носа си и въздъхна.

— Все едно, не можете да излетите — обади се накрая. — А Марлин няма търпение да получи излъчвателите. Сега ще стовари върху мен вината за всичко.

— Че те са тук — посочи с глава пилотът към мъглата отвъд прозореца, където се тъмнееше стройното вретено на кораба му. — Май са шест. Два — гигаджау-лови. Раздухват всяка мъгла като едното нищо.

— Но аз не мога да ги замъкна на гръб до Марлин — отвърна Госсе още по-вкиснат.

Безотговорността и своеволието на второстепенното летище, което, както каза началникът му, го бе прихванало след триседмичен рейс, без да се увери дали очакваният пасажер е на борда, засегна пилота. Не бързаше обаче да им заяви, че ще се наложи сами да се погрижат за товара му. Дори и да искаше, нямаше да се справи сам, преди да отстрани аварията. Мълчеше.

— Ще останете у нас, разбира се.

С тези думи Лондон допи кафето си и се надигна от алуминиевия стол. Беше снажен като борец тежка категория. Отиде до стъклената стена. Пейзажът на Титан — дивото мъртвило на планините, неземният оттенък на червеникавото зарево, притиснато към хребетите им от кафяви облаци — представляваше идеален фон за фигурата му. Подът на кулата леко вибрираше. Ама че стар преобразовател, помисли си пилотът. Той също стана да огледа своя кораб. Стърчеше вертикално като морски фар в стелещата се ниско мъгла. Вятърът отвя кълбетата й, но петната от прегряване по дюзите вече не се виждаха. Може би поради отдалечеността в сумрака, а може би просто бяха изстинали.

— Имате ли гамадефектоскоп? — За него корабът му бе по-важен от техните грижи. Сами си ги бяха създали.

— Имаме. Няма обаче да позволя никому да се доближи до ракетата с обикновен скафандър — заяви Госсе.

— Мислите, че е реакторът ли? — подскочи пилотът.

— А вие как мислите?

Дребният началник също стана и се присъедини към тях. От пролуката в пода по протежение на изпъкналото стъкло повяваше приятна топлина.

— При кацането температурата скачаше над нормата, но гайгеровите броячи мълчаха. Навярно са само дюзите. Може да е паднала керамиката от огневата картера. Имах чувството, че губя нещо.

— Керамиката също е отишла на кино, но има и утечки — отсече категорично Лондон. — Керамиката не се топи.

— Тази локва ли имате предвид? — учуди се пилотът.