Стояха пред двойното стъкло. Под кърмата действително се бе разляла черна локва. Носената от вихъра мъгла през миг оплиташе корпуса на кораба.

— Какво имате в реактора — тежка вода или натрий? — попита Лондон. Стърчеше над пилота с цяла глава. От радиото долетя писукане. Госсе се втурна към него, нахлузи слушалките и тихичко заговори с някого.

— Не може да е от реактора… — безпомощно рече пилотът. — Имам тежка вода. Разтворът е чист като сълза. Прозрачен. А онова нещо е черно като катран.

— Значи е изпуснало охлаждането в дюзите — съгласи се Лондон. — И е натрошило керамиката.

Говореше като за кибритени клечки. Изобщо не го вълнуваше аварията, която бе приковала пилота в тая дупка.

— Възможно е… — разсъждаваше младежът. — При спиране налягането във втулките е най-голямо. Щом керамиката се напука на едно място, главната тяга издухва всичко останало. Всичко изплюто през дюзата на десния борд.

Лондон не каза нищо. Пилотът добави несигурно:

— Може би кацнах прекалено близко…

— Глупости. Добре, че изобщо кацнахте.

Пилотът очакваше да последват забележки, намирисващи на похвала, ала Лондон само се обърна към него й го изгледа от разчорлената руса коса до стъпалата в белите обувки на скафандъра.

— Утре ще изпратя техник да направи дефектоскопия… Прехвърлихте ли реактора на празен ход?

— Не. Изключих го напълно. Като за докуване.

— Добре сте сторили.

Пилотът вече бе разбрал, че няма кому да разправи подробностите от своята схватка с ракетата над самия космодрум. Кафето си е кафе, но домакините, които му се натрапиха по такъв начин, не трябваше ли да му дадат стая и баня? Мечтаеше за горещ душ. Госсе продължаваше да мърмори в микрофона. Лондон се бе надвесил над него. Положението бе неясно, но напрегнато. На пилота му просветна, че двамата си имат на главата нещо по-важно от неговото приключение и че то е свързано със съобщенията от Граал. Докато летеше, бе дочул само откъслеци — в тях се споменаваше за машини, които не са пристигнали и се издирват.

Госсе се обърна заедно със стола, от което силно опънатият проводник издърпа слушалките от ушите на шията му.

— Къде е този ваш Шинко?

— На кораба. Наредих му да провери реактора. Лондон все така гледаше въпросително началника си. Той отрече с леко помръдване на главата и измърмори:

— Нищо.

— А вертолетите им?

— Върнали са се. Нулева видимост.

— Пита ли за кран?

— Няма да успеят. Колко тежи гигаизлъчвателят?

— Не знам точно. Почти сто тона.

— Какво правят те? — настояваше Лондон. — Какво чакат?

— Чакат Килиан — отвърна Госсе и невъздържано изпсува.

Лондон извади от шкафчето на стената бутилка „Бяло конче“, поразклати я, сякаш за да провери дали това е достатъчно добър лек за трудното положение, и я прибра обратно в шкафчето. Пилотът стоеше и чакаше. Вече не усещаше тежестта на скафандъра.

— Изчезнаха двама наши хора — поясни Госсе. — Не са стигнали до Граал.

— Не двама, а трима — мрачно го поправи Лондон.

— Преди един месец — заразказва Госсе — получихме пратка нови диглатори1. Шест броя за Граал. Граал не можа да приеме кораба, защото не бе приключил с новото бетониране на космодрума. Когато се приземи първият контейнеровоз „Ахил“, деветдесетхилядник, цялата арматура на плочите, приета от комисията с гаранция, гръмна. Пак хубаво че корабът не се преобърна. Две денонощия го измъкваха от дупката до ремонтното. Инжектираха трескаво цимент, положиха огнеупорна настилка и отвориха летището. Диглаторите обаче си останаха у нас. Господа експертите прецениха, че не било рентабилно да се превозват с ракета, впрочем командир на „Ахил“ е Тер Леони. Къде ще вдигне той деветдесетхилядник за сто и осемдесетте мили от Граал до нас, колосът му да не е бълха? Марлин изпрати двама от най-добрите си водачи. Миналата седмица те закараха в Граал две машини. Вече работят там. Онзи ден същите хора се върнаха с вертолет за другите машини. Потеглиха призори, по обяд минаха Големи нос и когато започнаха да слизат, връзката се прекъсна. Загубихме сума ти време, тъй като от Големи нос насочването се поема от самия Граал. Ние мислехме, че не се обаждат, понеже са в нашата радиосянка. — Госсе говореше спокойно и монотонно. Лондон стоеше до прозореца с гръб към тях. Пилотът слушаше.

— Заедно с операторите със същия вертолет беше долетял и Пиркс. Бил кацнал със своя „Кювие“ в Граал и искал да се види с мен. Познаваме се от години. Вертолетът трябваше да го вземе вечерта, но не долетя, защото Марлин бил изпратил за издирването всичко, с което разполага. Пиркс не пожела да чака. На другия ден излиташе и държеше лично да уреди формалностите около старта на кораба си. Та накара ме да му дам един от диглаторите, за да се върне с него в Граал. Поисках да ми обещае, че ще мине по южния маршрут, който е по-дълъг, но лежи извън депресията. Даде дума и не я удържа. На ОРПАС го видях как навлиза в депресията.

— Какво е това ОРПАС? — попита пилотът. Беше пребледнял. По челото му изби пот, ала чакаше търпеливо разясненията.

— Орбитален патрулен спътник. Минава над нас на всеки осем часа и точно тогава ми даде картина: Пиркс слезе долу и изчезна.

— Пиркс ли? — лицето на пилота се промени. — Командор Пиркс?

— Да. Познавате ли го?

— Дали го познавам? — избухна младежът. — Служих при него като стажант. Той ми подписа дипломата… Пиркс? Толкова години излизаше цял и невредим от най-лошите… — Замълча. Цял разтреперан, вдигна с две ръце шлема си, като че искаше да го хвърли в Госсе.

— Как можахте да му позволите да тръгне сам с диглатора? Как можахте? Та той е командор от далечното космоплаване, а не шофьор…

— Пиркс познаваше тези машини още по времето, когато вие сте ходели с къси панталонки — отвърна Госсе. Личеше, че търси оправдания.

С каменно лице Лондон се приближи до мониторите, между които бе седнал Госсе със слушалките на шията, пресегна се и изтърси под носа му пепелта от лулата си в празния алуминиев барабан. Огледа я, сякаш се чудеше отде се е взела, стисна я с две ръце и лулата се счупи. Лондон захвърли парчетата, върна се до прозореца и застана неподвижно, сплитайки отзад пръстите на стиснатите си юмруци.

— Не можех да му откажа…

Несъмнено Госсе бе отправил тези думи към Лондон, който като че ли не го слушаше; гледаше през прозореца люлеещите се кълбета червеникава мъгла. Само носът на ракетата сегиз-тогиз се подаваше от нея.

— Госсе — обади се ненадейно пилотът, — дайте ми машина.

— Няма да ви дам.

— Имам патент за оператор на хилядници. Очите на Госсе просветнаха за миг, но той повтори:

— Няма да ви дам. Никога на сте управлявали на Титан.

Пилотът безмълвно започна да разкопчава скафан-дъра си. Отвинти широката метална яка, откопча нараменниците и ципа под тях, бръкна дълбоко в пазвата си и извади портфейл, омачкан от дългото носене под тежката подплата на скафандъра. Скафандърът му се разтвори на раменете като разпорен. Той отиде до Госсе и заподрежда пред него документите.

— Това е от Меркурий. Там карах „Бигант“. Японски модел. Осемстотин тона. А това е свидетелство за правоуправление на хилядници. Пробивах на Антарктида вечно замръзналата земя с ледоход, бях криоператор. Това е фотокопие на втора награда за състезанията в Гренландия, а това — от Венера.

Хвърляше снимките като козове при игра на карти.