Лежах по гръб, с нейната глава на рамото си, без нито една мисъл. Тъмнината, която изпълваше стаята, се сгъстяваше. Чувах стъпки. Стените изчезваха. Нещо се носеше над мен, все по-нагоре, безгранично високо. Пронизван цял, обгръщан, без да бъда докосван, застинах в мрака. Някъде много далеч биеше сърцето ми. Съсредоточих цялото си внимание, последните си сили в очакване на агонията. Не идваше. Само ставах все по-малък, а невидимото небе, невидимите хоризонти, пространството, лишено от форма, облаци и звезди, се отдръпваше, ставаше все по-огромно и ме обгръщаше отвсякъде. Аз се мъчех да се вмъквам в това, на което лежах, но под мене вече нямаше нищо и мракът вече нищо не скриваше. Закрих лице с ръцете си. Внезапно ръцете ми изчезнаха. Искаше ми се да крещя, да вия…

Стаята беше синьосива. Мебелите, етажерките, ъглите между стените бяха сякаш минати с четка на широки матови ленти, само леко очертани, без собствен цвят. Тялото ми беше мокро от пот. Погледнах встрани, тя ме гледаше.

— Изтръпна ли ти рамото?

— Какво?

Тя вдигна глава. Очите й имаха цвета на стаята, сиви, светлисти между черните мигли. Почувствувах топлината на нейния шепот, преди да разбера думите.

— Не. Ах, да.

Сложих ръка върху плещите й. От това докосване ме побиха тръпки. Бавно я прегърнах с другата ръка.

— Лош сън ли сънува? — попита тя тихо.

— Сън ли? Да, сънувах. А ти не спа ли?

— Не зная. Може би не. Не ми се спи. Но ти спи. Защо гледаш така?

Затворих очи. Усещах ритмичното биене на сърцето й до моето. „Реквизит“ — помислих си аз. Не ме учудваше нищо, дори собственото ми безразличие. Страхът и отчаянието вече бяха зад мен. Докоснах с устни шията й, после по-надолу малката гладка като вътрешната страна на мидена черупка вдлъбнатинка. И тук се чувствуваше нейният пулс.

Повдигнах се на лакътя си. Никаква зора, никаква мекота при разсъмването. Хоризонтът беше обхванат от електричносиньо зарево. Първият лъч прониза стаята като стрела, заиграха отражения, разчупваха се като дъги в огледалото, в бравите, в никелираните тръби. Сякаш светлината удряше всяка срещната плоскост, като че искаше да освободи, да разшири тясното помещение. Повече не можех да гледам. Обърнах се. Зениците на Харей съвсем се смалиха. Сивите ириси на очите й се вдигнаха към лицето ми.

— Вече ден ли е? — попита ме тя с мек глас. Това беше сякаш полусън, полудействителност.

— Тук е винаги така, мила.

— А ние?

— Какво ние?

— Дълго ли ще стоим тук?

Стана ми смешно. Но когато глухият звук се изтръгна из гърдите ми, той не приличаше на смях.

— Мисля, че твърде дълго. Не искаш ли?

Клепачите й трепереха. Гледаше ме съсредоточено.

Примигваше ли? Не бях сигурен. Тя посегна да се завие с одеялото и на рамото й се мярна малкият розов триъгълен белег.

— Защо гледаш така?

— Защото си хубава.

Тя се усмихна. Но това беше само любезност, благодарност за комплимента.

— Наистина ли? Гледаше ме, сякаш… сякаш…

— Какво?

— Сякаш търсиш нещо.

— Приказки!

— Не, сякаш мислиш, че с мен се е случило нещо или не съм ти казала нещо…

— Ах, отгде накъде!

— Щом отричаш така, сигурно има нещо. Но както искаш…

Зад пламенеещите стъкла се раждаше мъртъв син зной. Като закривах очи с ръка, потърсих очилата си. Бяха на масата. Коленичих на леглото, сложих ги и видях нейното отражение в огледалото. Тя очакваше нещо. Когато пак легнах до нея, тя се усмихна.

— А за мене?

Веднага съобразих.

— Очила ли?

Станах и започнах да търся по чекмеджетата, по масичката под прозореца. Намерих два чифта, и двата много големи. Подадох й ги. Премери и едните, и другите. Падаха й до средата на носа.

Капаците на прозорците започнаха да се затварят с провлечено скриптене. Един миг и в Станцията, която като костенурка се скри в черупката си, настъпи нощ. Пипнешком свалих очилата и заедно с моите ги сложих под леглото.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Каквото се прави през нощта: ще спим.

— Крис… — Какво?

— Да ти направя ли нов компрес?

— Не, няма нужда. Няма нужда… мила.

Когато казах това, сам не разбирах дали се преструвам, но внезапно обгърнах слепешката стройните й рамене в тъмното и като усещах треперенето им, повярвах, че тя е истинска. Впрочем не зная. Изведнъж ми се стори, че аз я мамя, а не тя — мене, тъй като тя се държи искрено.

После заспивах няколко пъти и от дрямката винаги ме изтръгваше някаква спазма, разтуптяното сърце се успокояваше бавно, аз я притисках към себе си смъртно уморен, тя внимателно докосваше лицето, челото ми, проверяваше дали нямам температура. Това беше Харей. Друга, по-истинска не можеше да съществува! След тая мисъл нещо в мене се промени. Аз престанах да се боря. Почти веднага заспах.

Събуди ме леко докосване. Челото ми беше обхванато от приятна хладина. Лежах с лице, покрито с нещо влажно и меко, което се повдигна бавно и аз видях надвесеното над мен лице на Харей. С двете си ръце тя изстискваше марлята в един порцеланов съд. До него стоеше шишенцето с течност против изгаряне. Тя ми се усмихна.

— Ех, че дълбоко спиш — каза тя, като отново постави компрес на челото ми. — Боли ли?

— Не.

Аз присвих кожата на челото си. Наистина обгарянията вече не се усещаха. Харей седеше на края на леглото, загърната с мъжки бански халат, бял, с портокалови ивици. Черната й коса се беше пръснала върху яката. Ръкавите беше запретнала до лактите, за да не й пречат. Чувствувах страхотен глад, комай двадесет часа не бях слагал нищо в уста. Когато Харей престана да се занимава с лицето ми, станах. Изведнъж погледът ми падна на две съвършено еднакви бели рокли с червени копчета, метнати една до друга. Едната, първата, беше тая, която й помогнах да съблече, като я разпрах с ножчето, а с втората беше дошла вчера. Тоя път тя самата бе разпрала шева с ножичка. Говореше, че навярно пружинката се била развалила.

Тези две бели рокли бяха по-страшни от всичко, което бях преживявал до тоя момент. Харей се въртеше край шкафчето с лекарства и го подреждаше. Аз скришом се обърнах и захапах ръката си до кръв. Като продължавах да гледам двете рокли или по-точно една и съща, но повторена в два екземпляра, започнах да се промъквам към вратата. Водата от чешмата продължаваше да тече. Отворих вратата, измъкнах се тихо в коридора и внимателно затворих. Чуваше се слабият звук на течащата вода и тракането на бурканчетата. Изведнъж това секна. В коридора светеха продълговатите лампи на тавана, неясно петно от отразената светлина лежеше върху повърхността на вратата, при която чаках със стиснати челюсти. Стисках дръжката, макар да не се надявах, че ще я задържа. Рязко движение от другата страна едва не я изтръгна от ръката ми, но вратата не се отвори, само се разклати и започна страхотно да трещи. Съвсем слисан, аз пуснах дръжката и се дръпнах. С вратата ставаше нещо невероятно, нейната гладка пластмасова плоча се огъваше, като че някой от моето място я блъскаше навътре в стаята. Емайлът й започна да се разпада на дребни парченца, като откриваше стоманената каса, която все повече се поддаваше. Изведнъж разбрах — вместо да тласка напред вратата, която се отваряше към коридора, тя се мъчеше да я отвори,