— Но ти какво искаш всъщност? Да ти кажа какви планове крои срещу нас тая хикс билионова метаморфна плазма? Може би никакви!

— Как така никакви? — попитах смаян. Снаут продължаваше да се усмихва.

— Би трябвало да знаеш, че науката се занимава с това, как става нещо, а не защо става… Как ли? Това започна осем или девет дни след експеримента с рентгена. Може би океанът е отговорил на това излъчване с някакво друго, може да е сондирал мозъците ни с него и да е измъкнал оттам известни психични тумори.

— Тумори?

Това ме заинтересува.

— Е, да, процеси, откъснати от останалите, затворени в самите себе си, потиснати, калцирани, някакви възпалени огнища в паметта. Той ги е използувал като рецепта, като конструктивен план… Ами че ти знаеш колко си приличат асиметричните хромозомни кристали и нуклеиновите съединения на цереброидите, които съставляват основата на процесите на запомнянето… Та нали наследствената плазма е „запомняща“ плазма. И океанът е измъкнал това от нас, зафиксирал го е, а после — знаеш какво стана после. Но защо беше направено всичко това? О! Във всеки случай не за да ни унищожи. Това той би могъл да стори много по-лесно. Изобщо — при такава технологическа свобода — той би могъл всъщност всичко, например да ни изпрати двойници.

— О! — възкликнах аз. — Затова ли толкова се изплаши първата вечер, когато пристигнах?

— Да. Впрочем може и да го е направил. Откъде си сигурен, че аз съм наистина този добър стар Плъх, който долетя тук преди две години…

Той започна да се смее тихо, сякаш моето недоумение му даваше бог знае какво удовлетворение, но веднага престана.

— Не, не — промърмори той. — И това, което преживяхме, не е малко… Може да има повече разлики, но аз зная само една — ние с тебе можем да бъдем убити.

— А те — не?

— Не те съветвам да опиташ. Страшна картина!

— С нищо ли?

— Не зная. Във всеки случай — нито с отрова, нито с нож, нито с въже…

— С атомомет?

— Би ли опитал?

— Не зная. Ако съм сигурен, че това не са хора.

— Там е работата, че в известен смисъл са хора. Субективно са хора. Те съвсем не си дават сметка за своя… произход. Навярно си забелязал това?

— Да. Тогава., как е всъщност тая работа?

— Регенерират с нечувано бърз темп. С невъзможно бърз темп, пред очите ти, и отново започват да се държат като… като…

— Като какво?

— Като нашите представи за тях, като тия записи в паметта ни, според които…

— Да. Така е — потвърдих аз. Не обръщах внимание, че кремът се стича от изгореното ми лице и капе по ръцете ми.

— А Гибарян знаеше ли?… — попитах внезапно. Той ме изгледа внимателно.

— Дали е знаел това, което знаем ние?

— Да.

— Почти сигурно.

— Откъде знаеш? Говорил ли ти е нещо?

— Не. Но намерих у него една книга…

— „Малкият апокриф“?! — извиках, като скочих от мястото си.

— Да. Но ти откъде знаеш това? — попита той, внезапно обезпокоен, и впи поглед в лицето ми. Поклатих глава в знак на отрицание.

— Спокойно — казах. — Виждаш, че съм целият изгорен и съвсем не регенерирам. Намерих в кабината едно писмо за мене.

— Какво говориш! Писмо? Какво пишеше в него?

— Няколко думи. По-точно бележка. Не писмо. Библиографски сведения за приложението към годишника „Соларис“ и за „Малкият апокриф“. Какво представлява той?

— Стара работа. Възможно е да има нещо общо с това. Заповядай!

Той извади от джоба си тънко томче с кожена подвързия, протрита по ъглите, и ми го подаде.

— А Сарториус? — подхвърлих, като вземах книгата.

— Какво Сарториус? При такива обстоятелства всеки се държи, както… съумее. Той се мъчи да бъде нормален — у него това значи… официален.

— Хайде де!

— Така е. Случи ми се да бъдем заедно при едно такова положение… Няма да те занимавам с подробности, ще ти кажа само, че за осем души ни бяха останали петстотин килограма кислород. Един след друг все повече изоставяхме всекидневните си работи, накрая всички тръгнахме небръснати, единствен той се бръснеше, лъскаше обувките си. Ето, такъв човек е той. Естествено, каквото и да направи сега, ще бъде преструвка, комедия или престъпление.

— Престъпление?

— Е, добре, нека не е престъпление. Трябва да измислим някакво друго име. Например — „реактивен развод“. По-добре ли звучи?

— Ти си извънредно духовит!

— Какво, да не искаш да плача? Предложи нещо.

— Ах, остави ме на мира.

— Не, говоря ти съвсем сериозно: сега знаеш почти толкова, колкото и аз. Имаш ли някакъв план?

— Ех, че го каза! Аз не зная какво да правя, когато… се появи пак, нали казваш, че ще се яви?

— Вероятно.

— Интересно откъде ли се вмъкват в Станцията, нали тя е херметически затворена. Може би бронята…

Той поклати отрицателно глава.

— Бронята е в изправност. Нямам понятие как става това, най-често гостите се появяват, когато се събудим от сън, а все пак от време на време трябва да се спи…

— Ами ако ги заключим?

— Временна мярка. Има средства, но знаеш какви. Той стана. Станах и аз.

— Слушай, Снаут… Ти мислиш за ликвидиране на Станцията, но искаш аз да го кажа пръв?

Той поклати глава.

— Това не е толкова проста работа. Естествено, винаги можем да избягаме, ако щеш, на сателоида и оттам да изпратим — SOS… Ще ни вземат, разбира се, за луди — ще ни пратят в някакъв санаториум на Земята и ще ни държат, докато всичко отречем — има случаи на колективно полудяване на хора, живели в такива изолирани бази. Вероятно това не би бил най-лошият изход. Градинка, спокойствие, бели стаички, разходки със санитари…

Той говореше съвсем сериозно, с ръце в джобовете, устремил невиждащите си очи в ъгъла на стаята. Червеното слънце вече се беше скрило зад хоризонта и гривестите вълни изчезнаха в мастилената пустиня. Небето гореше. Над тези два цвята от необикновено унилия пейзаж изпъкваха плаващи облаци с лилави контури.

— Значи, искаш да бягаш? Или не? Още не?

Той се усмихна.

— Упорит завоевателю! Не си го опитал още както трябва, затова си толкова запален. Не става дума за това какво искам, а какво е възможно.

— Какво?

— Точно това не зная.

— Значи, оставаме тук? Мислиш ли, че ще се намери средство…