— Ще се върне така, както в началото… при първото си посещение. Тя просто няма да помни нищо или поточно казано, ще се държи така, като че ли това, което си направил, за да се отървеш от нея, никога не е било. Ако не я принудиш с някаква ситуация, тя няма да бъде агресивна.

— С каква ситуация?

— Това зависи от обстоятелствата.

— Снаут!

— Какво искаш?

— Ние не можем да си позволим лукса да имаме тайни помежду си.

— Това не е лукс — прекъсна ме той сухо. — Келвин, струва ми се, че ти все още не разбираш… или чакай!

Очите му светнаха.

— Можеш ли да кажеш кой беше тук? Преглътнах и наведох глава. Не исках да го гледам.

Предпочитах да е някой друг, не той. Но нямах избор. Парчето марля се отлепи и падна на ръката ми. Потрепнах от влажното му докосване.

— Жена, която… — не довърших.

— Се е самоубила. Сложила си… инжекция… — Той чакаше. — Самоубила ли се е? — попита, като виждаше, че мълча.

— Да.

— Това ли е всичко?

Аз мълчах.

— Това не може да бъде всичко…

Бързо повдигнах глава. Той не ме гледаше.

— Откъде знаеш?

Не ми отговори.

— Добре — казах аз. Облизах устните си. — Скарахме се. Или по право не… Аз й казах… знаеш какво се казва, когато си ядосан. Взех си нещата и се изнесох. Тя ми даде да разбера, не ми го каза направо… но когато живееш с някого години наред, това не е необходимо… Бях сигурен, че само така приказва, че няма да се осмели да го направи… и й казах това. На другия ден си спомних, че бях оставил в чекмеджето тия … инжекции. Тя знаеше за тях. Бях ги донесъл от лабораторията. Трябваха ми за нещо и тогава й казах какво е тяхното действие. Уплаших се и исках да отида да си ги взема, но после помислих, че това би изглеждало, като че ли съм взел думите й за сериозни. И не прибрах инжекциите. Но все пак на третия ден отидох. Безпокоях се много. Но… когато отидох, вече не я заварих жива.

— Ах ти, невинно момче…

Тези думи ме вбесиха. Но когато го погледнах, разбрах, че не се подиграва. Сякаш го виждах за пръв път. Лицето му беше посивяло, неизразима умора лежеше в дълбоките бразди по бузите му, приличаше на тежко болен човек.

— Защо говориш така? — попитах го със странна нерешителност.

— Защото тая история е твърде трагична. Не, не — добави той бързо, като видя, че аз се раздвижих. — Ти все още не разбираш. Естествено ти можеш да преживяваш това много тежко, да се смяташ дори за убиец, но… това не е най-лошото.

— Какво говориш? — прекъснах го аз язвително.

— Радвам се, че не ми вярваш, наистина. Това, което вече се е случило, може да е било страшно, но най-страшно е онова … което не е станало!

— Не разбирам… — едва промълвих аз. — Наистина нищо не разбирам.

Снаут поклати глава.

— Нормален човек — започна той. — Какво е това нормален човек? Тоя, който не е извършил нищо отвратително? Да, но дали никога не е помислял да го извърши? А дори може да не е помислял, но нещо в него да е помислило преди десет, преди двадесет, преди тридесет години. Може да се е предпазил от такова нещо и да го е забравил, и да не се е страхувал от него, защото е знаел, че никога не би го превърнал в дело. Да, а сега представи си, че изведнъж, посред бял ден, в присъствието на други хора, среща това нещо въплътено, приковано към себе си, неунищожимо. Тогава какво? Какво ще кажеш тогава?

Мълчах.

— Станцията — каза той тихо. — Тогава имаш Станция „Соларис“.

— Но… в края на краищата какво може да бъде това? — казах колебливо. — Нито ти си убиец, нито Сарториус.

— Но ти си психолог, Келвин — прекъсна ме той нетърпеливо. — Кой не е имал някога подобен сън? Или бълнуване? Помисли за… за фетишиста, който се е влюбил например в парче мръсно бельо, който рискува живота си и със заплаха или молба най-после придобива тоя си най-скъп отвратителен парцал. Това трябва да е твърде забавно, нали? Човек, който се отвращава от предмета на своето желание и същевременно лудее по него, готов е да си даде живота за него, като може би сравнява чувствата си с чувствата на Ромео към Жулиета… Такива неща се случват. Това е вярно, но ти сигурно разбираш, че съществуват и неща… положения… които никой няма да се осмели да осъществи освен в своите мисли, в някакъв единствен миг на зашеметяване, падение, лудост, наречи го, както искаш. След което словото става плът. Това е всичко.

— Това е… всичко — повторих безсмислено, с изтръпнал глас. Главата ми бучеше. — Но… но… Станцията? Какво общо има с това Станцията?

— Ти като че ли се преструваш — измърмори Снаут. Гледаше ме изпитателно. — Та нали непрекъснато говоря за Соларис, само за Соларис и за нищо друго. Не съм виновен аз, ако това се различава толкова драстично от твоите очаквания. Впрочем ти вече достатъчно много преживя, та поне можеш да ме изслушаш докрай.

Ние се отправяме в Космоса, решени на всичко, което ще рече — на самота, борба, мъченичество и смърт. От скромност не бием барабан за това, но вътре в себе си понякога мислим, че сме прекрасни, героични. Но ето, оказва се, че това не е всичко, а нашата готовност излиза поза. Ние съвсем не искаме да превземаме Космоса, искаме само да разширим Земята, като го обхванем целия. Едни планети трябва да са пустинни като Сахара, други — студени като полюсите или горещи като бразилските джунгли. Ние сме човечни и благородни, не искаме да заробваме други раси, искаме само да им предадем нашите ценности, а в замяна да получим тяхното наследство. Смятаме се за рицари на светата Връзка. Това е втората лъжа. Ние не търсим никого освен хората. Не ни трябват други светове. Трябват ни огледала. Не знаем какво да правим с другите светове. Достатъчен е само тоя и вече почваме да се задушаваме. Искаме да намерим собствения си идеализиран образ; едни трябва да бъдат светове, цивилизации, по-съвършени от нашите, а в други се надяваме да намерим образа на нашето примитивно минало. Но ето че от другата страна има нещо, което не приемаме, от което се дърпаме, а пък от Земята не сме донесли някакъв дестилат от добродетели, героически монумент на Човека! Долетели сме тук такива, каквито сме наистина, а когато другата страна ни сочи тази истина — тази й част, която премълчаваме, не искаме да се примирим с това!

— Следователно какво е това? — попитах аз, след като го изслушах търпеливо.

— Това, което искахме: връзка с друга цивилизация. Ето, имаме тая връзка! Преувеличена като под микроскоп ни се показва нашата чудовищна собствена грозота, нашата шутовщина и позор! Гласът му трепереше от ярост.

— Значи, ти смяташ, че това… океанът? … Че той? Но защо? Не е важен механизмът, но, боже мой, за какво? Ти сериозно ли мислиш, че той иска да се забавлява с нас? Или да ни наказва? Това е твърде примитивна демонология! Планета, завладяна от огромен дявол, който, за да удовлетвори своето сатанинско чувство за хумор, изпраща на членовете на научната експедиция любовници! Мисля, че ти сам не вярваш в такава пълна идиотщина?!

— Този дявол съвсем не е толкова глупав — измърмори Снаут през зъби.

Погледнах го изненадан. Хрумна ми, че в края на краищата нервите му може да не са издържали, щом това, което ставаше на Станцията, не можеше да се обясни с лудост. „Реактивна психоза?“ … — мярна ми се в ума, когато той започна почти беззвучно да се смее.

— Диагноза ли ми поставяш? Почакай малко. Всъщност ти изпита това явление в толкова мека форма, че още нищо не знаеш…

— Аха, дяволът се е съжалил над мене… — казах заядливо. Разговорът почна да ми дотяга.