Всички подобия изчезнаха — това можех вече да кажа — и зад подобието на лицето на Харей започна да прозира другото, истинското, при което възможността за умопобъркване наистина ставаше освобождение.

Беше един часът, когато напуснах летището.

„Малкият апокриф“

Кожата на лицето и ръцете ми беше обгорена. Спомних си, че когато търсех приспивателно за Харей (сега бих се подигравал с наивността си, само да можех), забелязах в аптечката някаква тубичка с крем против изгаряне. Тръгнах към стаята си, за да го потърся. Отворих вратата и през червената светлина на залеза забелязах, че някой е седнал във фотьойла, до който преди това на пода се беше свила Харей. Страх ме парализира, понечих да се дръпна назад и да избягам. Това продължи някаква част от секундата. Седналият вдигна глава. Беше Снаут. Той седеше с гръб към вратата, преметнал крак върху крак, и прелистваше някакви книжа. (Беше със същите работни панталони, изгорени от химикали.) Папката с книжата се намираше на малката масичка до него. Като ме видя, той остави книжата и известно време ме гледа мрачно над спуснатите на върха на носа му очила.

Без да кажа дума, отидох до умивалника, извадих от аптечката полутечния крем и започнах да мажа най-силно изгорените места по челото и бузите си. За щастие не бях много подпухнал. Няколкото по-големи мехура по слепите ми очи и бузите пробих със стерилна игла за инжекции и изстисках течността от тях. После залепих на лицето си две парчета влажна марля. През цялото време Снаут ме наблюдаваше с интерес. Не му обръщах внимание. Когато свърших с тия манипулации (а лицето ми гореше все по-силно), седнах в другия фотьойл. Преди това трябваше да махна оттам роклята на Харей. Тя беше най-обикновена рокля, като се изключи историята с копчетата, каквито нямаше.

Снаут следеше критично движенията ми, скръстил ръце върху острото си коляно.

— Е, какво, да си поприказваме ли? — обърна се той към мен, докато сядах.

Не му отговорих. Продължавах да притискам марлята, която почна да се смъква по бузата ми.

— Дойдоха ни гости, а?

— Да — отговорих тихо. Нямах никакво намерение да поддържам неговия тон.

— И се отървахме? Браво, браво, доста енергично извърши тая работа!

Той докосна кожата по челото си, която още се лющеше. По него се показваха розови петна на нова кожа. Гледах го втрещен. Защо досега така нареченият загар на Снаут и Сарториус не ме накара да се замисля? През цялото време смятах, че това е от слънцето, ала на Соларис никой не прави слънчеви бани…

— Но сигурно започна скромно? — продължаваше той, без да обръща внимание на внезапния проблясък на разбиране, който ме озари. — Разни там наркотици, приспивателни, борба свободен стил, а?

— Какво искаш? Можем да поговорим на равни начала. Ако желаеш да се правиш на шут, по-добре си върви.

— Понякога човек е шут въпреки волята си — каза той и вдигна към мен присвитите си очи. — Няма да ме убедиш, че не си опитал нито въже, нито чук. А случайно не запокити ли мастилницата като Лютер?Не? О — направи той гримаса, — браво тогава! Дори умивалникът си е цял, изобщо не си се опитал да й разбиеш главата, не си изпотрошил всичко в стаята, а така, изведнъж, джаста-праста, натика я, изстреля и готово? — Той погледна часовника си. — Тогава имаме някакви си два или три часа за разговор.

Снаут ме погледна с неприятна усмивка и внезапно попита:

— Та казваш, че ме смяташ за свиня?

— За съвършена свиня! — рязко потвърдих аз.

— Така ли? А ти щеше ли да ми повярваш, ако бях ти казал? Щеше ли да ми повярваш, макар и една думичка?

Мълчах.

— Гибарян пръв преживя всичко това — продължи той все с тая престорена усмивка. — Затвори се в кабинета си и разговаряше само през вратата. А ние — навярно се сещаш какво си помислихме.

Досещах се, но предпочитах да мълча.

— Много ясно. Помислихме, че е полудял. Каза ни нещо през вратата, но далеч не всичко. Сигурно разбираш защо е искал да запази в тайна кой е при него? Ето, ти вече знаеш: suum cuique3. Но той беше истински учен. Поиска да му дадем шанс.

— Какъв шанс?

— Е, опитваше се, допускам, някак си да класифицира това явление, да го изясни, да го разчопли. Работеше и през нощта. Знаеш ли какво правеше? Навярно знаеш!

— Тези изчисления — казах. — В чекмеджето. В радиостанцията. Той ли?

— Да. Но тогава още нищо не знаех.

— Колко време продължи това?

— Колко време имаше гости? Около седмица. Разговори през вратата. Но какво ставаше там? Ние мислехме, че халюцинира, че е моторно възбуден. Аз му давах скополамин.

— Как така… на него?!

— Е, да. Вземаше го, но не за себе си. Правеше експерименти. Така си беше.

— А вие?

— Ние? На третия ден решихме да влезем при него. Да разбием вратата, ако не може другояче, съвсем честно искахме да го излекуваме.

— Аха… значи, затова! — изтръгна се от мен.

— Да.

— И там… в тоя гардероб…

— Да, мило момче. Да. Той не знаеше, че в това време и нас ни посетиха гости. И вече не можехме да се занимаваме с него. Сега… Сега вече имаме известна… рутина.

Последната дума той произнесе толкова тихо, че аз по-скоро се досетих за нея, отколкото я чух.

— Чакай, не разбирам — казах. — Как така? Трябвало е да чуете! Сам каза, че сте подслушвали. Трябвало е да чувате два гласа, следователно…

— Не. Чувахме само неговия глас, но дори да имаше там някакви други неясни звуци, ти сигурно разбираш, че ги приписвахме на него…

— Само на него?… Но… защо така?

— Не зная. Наистина аз имам известна теория по тоя въпрос. Но ми се струва, че не бива да бързам с нея, още повече, че с нищо не може да ни помогне едно или друго обяснение. Да. Но ти трябва да си видял вчера нещо, в противен случай би ни смятал и двамата за луди.

— Помислих, че и аз съм полудял.

— Така ли? И никого ли не видя?

— Видях.

— Кого?

Гримасата му вече не беше усмивка. Дълго се вглеждах в него, докато му отговоря:

— Тая… черната…

Той не каза нищо, но цялата му свита и приведена напред фигура изведнъж се отпусна.

— Ти можеше да ме предупредиш… — започнах аз вече по-малко уверено.

— Та нали те предупредих.

— По какъв начин?

— По единствения възможен. Разбери, аз не знаех кой ще се яви при тебе. Това никой не знае, не може и да се знае…

— Слушай, Снаут, ще ти задам няколко въпроса. Ти познаваш това явление… от по-дълго време. Дали тая… това… какво ще стане с нея?

— Интересува те дали ще се върне?

— Да.

— Ще се върне и няма да се върне.

— Какво значи това?

Вы читаете Соларис
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату