— Това ми звучи добре — съгласих се аз. — Да, ще отидем в Италия и ще си купим по чифт ботуши, които са ни страшно необходими.

— Но те струват пари — напомни Ева.

— Колко по-точно? — полюбопитствах аз.

— Това не го пише. Но е достатъчно да кажеш: „Донесете ми сметката!“ и веднага ще научиш — увери ме Ева.

— Нямам нищо против господин Кунце — въздъхнах аз. — Той сигурно е много уважаван езиковед. Но не ти ли се струва, че и думите, и изразите му са малко поостарели? Нека по-добре вземем този.

Посегнах към следващата книга. Беше разговорник по италиански език от 1934 г.

— Каквото и да говорят хората, разговорниците са интересно нещо — заяви Ева. — Повече или по- малко несъзнателно те издават много неща за съответната страна.

— Така ли мислиш? — Погледнах уплашено в моя разговорник: — Тогава ще трябва доста да внимаваме в тази Италия. Чуй само: „Този човек ми открадна часовника. Не мога да намеря вагона си. Тук няма нощно гърне. Тази нощ ме мъчиха бълхи…“

Опасна страна наистина!

— Гледай само… та те нямат нощни гърнета! — разгневи се Ева. — Кой би отишъл доброволно в такава страна?!

— М-да — кимнах аз замислено, — а населението изглежда грубо и нахално. Чуй например какво пише под „бакшиш“: „Ако продължавате да ми досаждате, няма да получите нищо. Ако не ме оставите на мира, ще извикам полиция.“

— Започва да ме хваща страх — каза Ева.

— А италианските мъже са дръзки и коварни, казвам ти — предупредих я аз и продължих лекцията: — „Този мъж ме обиди без всякаква причина. Освен това се прави на глух.“

— Но защо се прави на глух? — зачуди се Ева. — Защо за Бога?

— Това не е обяснено — отговорих аз. — Вероятно е част от неговия коварен и зловещ план. В решаващия миг ще се окаже, че измамникът чува превъзходно.

— Всичко това звучи доста обезпокоително — каза Ева и наля ликьор в две чаши. — Предлагам да зарежем ученето на езика, защото толкова ще се наплашим, че няма да посмеем да тръгнем.

— О, не — настоях аз. — Ти ми поръча да купя учебници и сега аз ще се погрижа да научиш поне толкова, че да можеш да се ориентираш в тази чужда страна. Както ти самата каза: само най-необходимите изрази.

— Кои например? — попита Ева.

— Като например този тук — продължих аз, след като се допитах до разговорника. — „Може ли да помоля за щипка емфие?“

— Да, да — рече глухо Ева, — би било ужасно да се лутам из Венеция полуобезумяла от желание да смръкна малко емфие и да не знам как да си го поискам на италиански.

— Такова нещо в никакъв случай не бива да се случи — заявих аз. — Ще се приближиш съвсем спокойно към някой възрастен господин на площада и ще кажеш: „Ми фавориребе уна преза… може ли да ви помоля за една щипка?“

Ева кимна:

— Много разумна молба, към която можем само да се присъединим.

— О, да, а местното население ще бъде възхитено, когато заговорим на родния му език. Ти ги говореше тези неща, нали така? Старият господин ще те застави да приемеш като подарък цялата му кутийка за емфие, повярвай ми.

Очите на Ева блестяха от въодушевление.

— Предчувствам, че в Италия ще бъде весело — каза тя. — Искам обаче да знам едно: що за хора са тези, които пишат разговорниците по чужди езици?

Не й отговорих. Бях намерила нещо невероятно интересно в моя разговорник. Беше списък на най-често срещаните заболявания. Започваше многообещаващо с алкохолно отравяне и завършваше със… стопяване на бъбреците. Опасна страна е тази Италия! Там човек разбира докъде води необузданият алкохолизъм.

Вглъбих се в болестите. Една болест можеше да бъде или „ередитариа“, т.е. наследствена, или „ди корсо ленто“, скрита, или „инкурабиле“, нелечима, твърдеше разговорникът. Веднага започнах да зубря различните изрази. Ева обаче реши, че се престаравам.

— За какво ти е това? — попита тя.

— За какво ли? — не повярвах на ушите си — Нали ти самата каза, че трябва да учим италиански. Ако се разболея в Италия, смятам да обясня на лекаря на звучен италиански, че най-вероятно имам „скрит стопен бъбрек“.

— Засучи ми мустака! — заяви Ева и хвърли разговорника на земята.

На перона стояха двама рицари на печалния образ — Ян и Алберт. На оскъдното осветление те изглеждаха сивкаво бледи и някак белязани от съдбата.

— Изглеждат бодри и самодоволни като главни герои от модерен роман — споделих с Ева, обхваната от жалост.

— Докато ние, напротив, преливаме от живот, сякаш идваме направо от някое описание на ренесансовите нрави.

Ян вдигна предупредително поглед към прозореца на купето ни.

— Чуй, Кати — рече той, — надявам се да прекаляваш с мярка. И без това има достатъчно шведски момичета, които загубват всякакви задръжки, щом се озоват в чужбина.

— Така и ще направя — обещах аз. — Всичките ми задръжки веднага ще паднат.

В този миг влакът потегли от перона и дори Ян да е отправил други предупреждения към мен, аз не ги чух. Скоро той изчезна от полезрението ми. Останах известно време замислена на прозореца. Имах някакво усещане, че Ян е изчезнал не само от полезрението ми, но и изобщо от живота ми. Не исках да е така, но какво да правя? Не можех да се освободя от чувството, че оставям нещо зад себе си, че нещо е отминало невъзвратимо. За миг това ме изпълни със страх и тъга.

— Прости ми, Ян — шепнех аз тихо, притиснала лице към прозореца. Макар че понякога ми идваше до гуша от предупрежденията му, а оскъдният му интерес към моята личност ме обиждаше, все пак той винаги се държеше много мило с мен. Освен това с него бяхме заедно цели три години. Чувството, че ми се изплъзва, никак не беше приятно.

Ева обаче не ми остави време за размишления. Нали бяхме на път към слънчевата Италия! Радостта и въодушевлението на Ева можеха да се чуят през цялото време. Дълго след като бяхме се вмъкнали в леглата на нашия спален вагон, тя продължи да се киска, да бърбори, мърмори и вдига шум, та пътниците от съседното купе, които очевидно не бяха ренесансови хора, накрая потропаха по стената, за да я накарат да млъкне.

В Копенхаген грееше слънце, а уличните търговци продаваха теменужки и Ева каза, че чувства с цялото си тяло как се приближаваме към континента и как задръжките ни започват да падат… бедният Ян, само ако знаеше!

Вечеряхме при Лори, в „Драхманщубе“, където двама дребни среброкоси и много мили мъже ни пяха песни на Белман5, така че очите ни се навлажниха и ни обзе патриотично настроение и се запитахме не е ли било прибързано да напуснем нашето мило отечество, родило такива поети.

В бирарията имаше много хора. Недалеч от нас седеше развеселен господин в сив раиран костюм. Той пиеше бира „Аалборг“ и „Карлсберг“ и с напредването на вечерта ставаше все по-весел. Той действително имаше всички причини да се съгласи с цитата, издялан на една от живописните дървени греди: „Тук моето чело се изглади и никоя грижа вече не можеше да го набразди.“ Не, той наистина нямаше бръчки на челото. Беше като слънчев лъч с всичките си килограми. Тъкмо когато ние с Ева се заехме с нашето свинско печено, гарнирано с червено зеле, господинът се надигна и пристъпи към нашата маса.

— Густафсон — рече той и се поклони. — Дамите съвсем сами ли вечерят тук?