ведри физиономии и сандвичи с шунка, а Ева го имитираше и ни разказа всичко, което беше казал и направил.
Започнал още от сутринта много предпазливо, разказваше Ева. Казал й, че има прелестни крака. А веднага след обедната почивка си запалил цигара, издухал няколко меланхолични облака дим и заявил, че сигурно е прекрасно да имаш жена, която истински те разбира — явно имал проблеми със своята жена, както дал да се разбере. Вечерта възникнала извънредна работа и след известно време той наистина попитал дали не е по-добре да вечерят заедно на някое уютно местенце.
— Мъжете са най-примитивните същества на земята — изпъшка Ева, докато ни разказваше всичко това. — Представете си някой да направи всичко това в един и същи ден! Можеше поне да изчака малко. Толкова ли е сложно да се разбере!
— Кое да се разбере? — не разбрах аз.
— Че намеренията им веднага проличават и човек губи настроение — каза Ева.
И Агнета пристигна една сутрин в кантората без настроение, но по съвсем друга причина.
— Нима това е живот? — изпъшка тя зад машината. — Затова ли майка ми ме тъпчеше с рибено масло и витамини, когато бях малка, и трепереше краката ми винаги да са сухи? За да съм достатъчно здрава за това тук?
Тя направи с ръка широк замах, който включваше нас, кантората, преписките и безрадостната сивота зад прозореца. Беше понеделник, валеше, със сутрешната поща беше получила сметката от шивача, имаше пъпка на брадичката и той не се бе обадил цяла неделя. Тя се вайкаше сърцераздирателно и накрая на нас ни дойде до гуша.
— Помисли за стария Йов — напомни й Ева. — Той направо е бил веселяк в сравнение с теб.
И все пак аз мисля, че когато нашите приятели са депресирани, наш дълг е да ги ободрим. Реших, че на Агнета ще й се отрази добре, ако пообщува с хора, които са по-зле от нея.
Двете ни бюра са едно срещу друго и на всяко от тях има телефон. По-късно следобед, когато в кантората цареше голямо напрежение и телефоните звъняха неспирно, вдигнах слушалката и набрах номера на Агнета. Тя се обади както обикновено, без да забележи нищо.
— Ало — пропях аз с преправен глас, — името ми е госпожа Лундквист. Бих искала да дойда при вас и да се посъветвам за своя развод.
— Един момент, ще проверя кога господин адвокатът може да ви приеме.
Тогава аз започнах да хълцам и Агнета някак се ободри. Защото, както казах, нейният специалитет беше да успокоява плачещи жени.
— Хайде, хайде — каза тя утешително. — Какво се е случило?
— Мъжът ми ме бие — занареждах аз. — Щом получи заплата, купува евтини порцеланови украшения, за да има нещо под ръка, когато му хрумне да ме замеря по главата. В семейното право пише ли, че са му позволени такива неща?
Агнета беше потресена.
— При тези обстоятелства разводът е единственият правилен изход — рече тя енергично.
— Ох, да, но заради децата… — подхвърлих аз.
— Много деца ли имате? — попита Агнета.
— Е, не чак толкова много — проточих аз, — но ще излязат някъде дванадесет-тринадесет парчета, ако броим всички.
Агнета си пое шумно дъх.
— О, мили Боже — изпъшка тя, — тогава сигурно живеете в голяма теснотия, не е ли така? Може би на това се дължи лошото настроение на мъжа ви?
— Не, не е чак толкова тясно — възразих аз. — Ние имаме огромно едностайно жилище.
— Едностайно жилище! — извика Агнета извън себе си. — Четиринадесет души в едностайно жилище?
— Осемнадесет — уточних аз, — осемнадесет с другите жени на мъжа ми. Свекърва ми живее в кухнята, нея не я броя.
Агнета яростно си зачовърка носа с пръст. Тя разбра, че някой я взема на подбив, но изобщо не й хрумна да заподозре точно мен, която седях на метър от нея в същата стая.
— Това някаква шега ли е? — попита тя гневно.
— Не си бъркайте в носа, когато говорите с клиентка — рекох строго аз. — Това е толкова селяндурско и просташко.
— Извинете — сепна се Агнета и почервеня. После погледна изумено телефонната слушалка. И накрая се сети за мен.
Кукумявката се втурна от стаята си, когато прозвуча гневният вик на Агнета. Единствено нейна заслуга беше, че вечерните вестници не излязоха с тлъсти заглавия „Кърваво престъпление в адвокатска кантора“. На следващия ден помолих за прошка. Оставих кесия печени бадеми върху машината на Агнета и следната бележка:
Мила ми госпожице! Вашето топло отношение при вчерашния ни телефонен разговор ми се отрази много добре. А освен това снощи вкъщи пристигна новата жена на мъжа ми, една много мила дама, която ми помогна да сортирам и набия децата. Тъй като работата ми по този начин се облекчава до голяма степен, вярвам, че скоро и аз ще мога да хвърлям порцеланови украшения. Вижте само как внезапно всичко се подрежда тъкмо когато е изглеждало най-зле.
О, толкова съм щастлива! Животът ми се усмихна!
С надежда, че и при Вас е така, оставам Ваша:
Пета глава
Междувременно лятото беше в разгара си. Доста хладният юни премина в необичайно топъл юли и всички заминаха на почивка. Всички освен нас с Ева. Нашите двама адвокати щяха да пътуват до Майорка през септември и, като волове в един впряг, ние трябваше да им робуваме дотогава. Едва през септември щяхме да получим така жадуваната отпуска мечта. Така бяхме решили — че ще си направим ваканция- мечта. Единственото, което не бяхме решили, бе как ще прекараме златните дни.
О, тези нищо и никакви три седмици в златна рамка! Всъщност в това напрегнато очакване на ваканцията има нещо покъртително. Покъртителни сме всички ние, дребни, жалки земни жители, които цяла година мечтаем, копнеем, кроим планове, пестим, фантазираме и вярваме, че всички наши мечти ще се осъществят само да дойде най-сетне отпуската. Газим смело снежната киша през зимата, понасяме простуди и грип, мръзнем и страдаме, без да се оплакваме. Охо, но като дойде ваканцията…! Всичко това е направо страшно. Трябва да бъдат назначени специални психиатри за онези, които се връщат след неудачна ваканция. Защото, ако ваканцията се провали — как тогава ще посрещне новата зима горкият човечец? За това са необходими успокоителни таблетки, повярвайте ми!
Ние с Ева всеки ден променяхме плановете си. Отначало искахме да отидем на западното крайбрежие — западното крайбрежие може да бъде божествено през септември, твърди Ян — после пък решихме да тръгнем с колела към Йоланд, а веднъж в пристъп на грандомания си наумихме да се запишем за екскурзия до Италия. Не се изискваха обаче никакви математически трикове, за да се изчисли, че този последен план не е в областта на възможното. И все пак беше забавно да се правят планове. Отпуската на Ян беше през юли и той отиде в Стрьомланд, откъдето ми изпращаше пощенски картички с епикурейски забележки за слънцето, солените вълни и хубавите морски нимфи. Предполагам, че споменаваше морските нимфи, за да ми напомни, че положението ми не е много сигурно. Но аз приемах морските нимфи и отсъствието на Ян толкова спокойно, че Ева загрижено клатеше глава и казваше:
— Ако това е любов, то чувствата, които изпитвам аз към моето старо колело, са истинска страст!
