— По-близо до Средиземно море аз едва ли ще стигна някога — добавяше след това моята приятелка.
Понякога нощем на възглавницата на Ева се появяваше някоя заблудена дървеница. Ева веднага я улавяше и я затваряше в специална кутийка, наречена „кутия за дървеници“, която държеше до леглото си. На сутринта тя редовно предаваше кутията за дървеници на хазяйката, която я беше уверила, че в жилището няма паразити. На хазяйката никак не й беше приятно да получава кутията за дървеници. Тя стисваше устни и правеше такава физиономия, сякаш подозираше, че Ева си има собствен развъдник за дървеници, а кутията е ферма, в която Ева отглежда особено породисти екземпляри.
— Двугодишните страдания ме направиха безжалостна към хазяйките — предупреди ме Ева.
— Звучи ми многообещаващо — отвърнах аз. — Едно обаче е сигурно — ти няма да минеш през прага ми преди да бъдеш основно обезпаразитена!
Тя пристигна още на следващата вечер. Изпълнена с очаквания и напълно обезпаразитена според собствените й уверения, тя изкатери моите пет етажа стълби, следвана от един хамалин, натоварен с всичките й земни притежания. Аз живея в стара, модернизирана оттук-оттам сграда, която няма асансьор. Откакто на шест години се преместих при леля си, все тичам нагоре-надолу по стълбите. Интересно би било някой статистик да изчисли колко пъти съм обиколила земята, препускайки по тези стълби.
— Затова си толкова вироглава и пъргава — казваше Ева.
Много весело беше първата вечер след нейното пренасяне. Отначало разгледахме помещенията. Бързо приключихме, защото двустайното жилище не е голямо. То е извънредно малко. Разположено е на последния етаж и е старомодно уютно, със скосени стени и прозоречни ниши. В едната стая има малък алков2. Освен това си имаме кухня, вероятно най-малката кухня в цял Йостермалм.
Естествено, цялото жилище носеше отпечатъка на леля, доста мрачен и суховат отпечатък, но ние възнамерявахме да променим това колкото се може по-скоро.
Седнахме в една прозоречна ниша и взехме да кроим планове.
Родителите на Ева в Аамаал бяха убедени, че малката им дъщеричка ще загине от глад в големия град, ако не получава от време на време колет с храна от родния дом. Точно днес тя беше получила една такава пратка с домашна наденица, пържено пиле и сладкиш.
Седяхме си ние, хапвахме и чертаехме из въздуха плановете си с пилешки бутчета в ръка.
— Въздух и светлина трябва да има тук — заявих аз и Ева кимна в съгласие.
От отворения прозорец чухме стъпки долу по паважа. О, нищо не звучи така лятно както този звук! Само през лятото стъпките по стокхолмските улици са толкова бодри. Хладният вечерен ветрец ни галеше по челата, а момините сълзи във вазата на перваза излъчваха вълни от опияняващ аромат. Всичко беше толкова прекрасно.
— Тази нощ ще спя царски — размечта се Ева, — без шумолене на палми и кутията за дървеници.
Трета глава
Всяка жена трябва да има поне веднъж възможността да си подреди собствен дом, независимо от това, дали ще се омъжва, или не. Присъщият й инстинкт да поръбва ленени кърпи, да купува малки порцеланови фигурки и да украсява стенните лавици с ивици дантела трябва да бъде задоволен без оглед на семейното й положение.
Така, както стоят нещата сега, потребността от всички тези занимания лесно може да подведе едно момиче да повярва, че е влюбено в някой неподходящ мъж. В някой съвсем случаен мъж, който й дава възможност едновременно да задоволи страстта си по обзавеждането и да получи титлата „госпожа“.
Обяснявах на Ева тези мои убеждения вечер, докато подгъвахме завесите.
— Склонността да се подрежда дом и желанието да те наричат „госпожа“ са вкарали немалко момичета в капан — говорех мъдро аз. — Да-да, и всъщност това изобщо не е чак толкова странно.
— М-да — съгласи се Ева. — Но едва ли е толкова фантастично внезапно да станеш госпожа Йохансон. А бедният Йохансон никак няма да е възхитен, когато открие какви са всъщност истинските предпочитания на госпожата: първо, ленените кърпи, после — сребърните прибори, после — сервизът за кафе, после — много празно място, и най-накрая самият Йохансон.
Изпълнени с безкрайно съжаление към този непознат господин Йохансон, ние бяхме много доволни, че имаме такива мъдри възгледи за живота и не е необходимо да примамваме никой мъж да се ожени за нас с тайната мисъл за воалени завеси на точки. Ние и без това си позволявахме разкоша да подгъваме завеси. И го правехме много усърдно. Метър след метър.
И не само това! Преобразихме жилището до такава степен, че лицето на леля би застинало в строга маска на неодобрение, ако можеше да го види. Помагаше ни Ян, моят миличък, макар и малко огорчен Ян. Едва ли му е било много весело вечер след вечер да лепи тапети или да лакира на четири крака подовете, при това с мисълта, че е можел да се нанесе тук на мястото на Ева, ако аз не бях толкова вироглава. Той ме смяташе за изключително глупава и ми го каза неведнъж, докато енергично обработваше с четката си тъмните лелини подове. И макар че всъщност харесваше Ева, той естествено не гледаше много любезно на нейното присъствие в жилището.
— До една година ще те изхвърлят оттук, повярвай ми — уверяваше я той.
— За една година могат да се случат много неща — отвръщаше Ева.
Чувах тези думи за втори път и потръпнах в едно особено тайно очакване, макар че изобщо не можех да си представя какво би могло да се случи.
Но аз бързо отхвърлих всички мисли за бъдещето и се заех да намеря най-подходящото място за старомодното канапе на леля, а после подредих книгите си върху новата етажерка, която ни измайстори Ян. Моите скъпи стари книги!
— Недей да четеш толкова много — повтаряше ми Ева неуморно. — По-добре живей.
Но натякванията й бяха безполезни. Аз съм книжен плъх и такава ще си остана. Животът в книгите за мен е по-действителен от истинския живот. Събирах книги откакто се помня и сега ги подреждах на новото им място с тиха вътрешна радост.
Юнските вечери бяха дълги и светли и ние работехме до късно през нощта. Но въпреки това не се изморявахме — вероятно защото работата ни доставяше огромно удоволствие. Това продължи дълго. Точно в пет часа ние с Ева покривахме пишещите машини с калъфите им, хвърляхме стенографските бележници в чекмеджето, навличахме саката си и се впускахме в навалицата на „Кунгсгатан“. И бързахме към къщи, доколкото ни позволяваха краката. Почти не си оставяхме време за вечеря. Забравихме и всички други удоволствия.
Беше времето на белите нощи. Времето на благословените бели нощи. Желанието на добрия Господ, когато е създавал стокхолмските бели нощи, вероятно е било младите мъже и жени от града да използват тези нощи за меланхолични разходки под дъбовете на зоопарка; да скитат унесени в блянове край тихите сини езера, хванати за ръка или плътно прегърнати. А какво правехме ние вместо това? Подгъвахме завеси. Към осем часа идваше Ян, отначало малко намръщен, малко опърничав, постепенно все по-обзет от ентусиазма на архитекта да превърне две малки тъмни и тесни мансардни стаи в нещо, което да изглежда светло и просторно и където да може да се диша. Към полунощ пиехме чай и оглеждахме резултатите от своя труд. После Ян се прибираше при вдовицата от Кунгсхолм и всеки път, когато чувах стъпките му да отекват по стълбите, ме обземаха угризения на съвестта, но това бързо преминаваше.
Накрая всичко беше готово и една хубава вечер ние поканихме Ян на празнично освещаване. Вече бях открила, че изобщо не е толкова трудно да се приготвя храна, ако човек следва точно рецептите от готварската книга. А Ева имаше вроден кулинарен талант.
— Най-хубавото на Ева са нейните месни кнедли — заяви Ян и си сипа цяла планина в чинията.
Той не каза обаче, че най-хубавото у мен са моите задушени гъби, аз обаче смятах, че те имат фантастичен вкус.
Бяхме в прекрасно настроение. Развеселихме дори Ян, който се смя така гръмко, че стъклата на прозорците задрънчаха.
Тъкмо когато беше най-весело, на вратата се позвъни. Отворих. Пред мен стоеше напълно непознат
