медал за храброст? Поне съвсем малък?

Ян обаче беше безмилостен — никакъв медал.

Когато стигнахме до кафето и цигарите, бръкнах в джоба си за кибрит. Нямаше кибрит. Намерих обаче нещо друго. Между пръстите ми се озова един малък плосък ключ, който добре познавах.

Толкова се радвам, че не го открих, докато се промъквах по покрива. Тогава вече със сигурност щях да падна.

„За една година могат да се случат много неща“, беше казал Ян и аз с нетърпение очаквах това най- сетне да стане. Изобщо не исках да броя промъкването покрай улука на покрива, за да спасявам някакви заключени кнедли, това не беше събитие. Не беше събитие и това, че Ева скочи от трамвая в движение и падна на лицето си, та след това се криеше от хората.

— Нима това не е събитие? — клатеше горчиво глава Ева. — Ти какво очакваш? Катастрофата на века?

Тя се разглеждаше намръщено в огледалото. Цялата лява половина на лицето й беше една голяма синя цицина. Ева смяташе, че доста време ще е неподходяща за външна употреба. Тя естествено трябваше да ходи на работа, но иначе си стоеше вкъщи за голямо разочарование на тълпата настойчиви кавалери, които непрекъснато звъняха по телефона и искаха да я водят на танци. Тя изобщо отказваше да се среща с хора.

Единственият, когото въпреки упоритите си усилия не успя да държи настрана, беше Алберт. Алберт имаше навик да ни навестява като грамаден дружелюбен сан бернар. Когато не беше зает със снимки, той пристигаше запъхтян при нас и явно смяташе да продължи тази традиция въпреки синините на Ева. Носеше червени рози и пееше с приятния си баритон „Червени рози за синята лейди“, а Ева слагаше, мърморейки, цветята във ваза и се предаваше. На Ян също не можехме да забраним да идва, и така ние четиримата известно време водихме тих домашен живот край ослепително синята буза на Ева.

Ян и Алберт бяха заклети футболни запалянковци. Те говореха за шведското първенство по футбол и играеха на тото и толкова бяха обзети от тази тема, че ние с Ева вече не можехме да ги слушаме. Веднъж те познаха осем резултата и очевидно решиха, че това е голям героизъм, защото непрекъснато се хвалеха с него.

— Осем познати резултата — заяви Ева високомерно, — струва ли си изобщо да говорим за тях? Не вярвам да ме разберете, момчета! Трябва ние с Кати да играем на тото, за да видите как се прави това!

И още преди да са заглъхнали топовните залпове на подигравателния им смях, се заехме да го сторим. Нямахме и смътна представа от различните отбори. Но се доверихме на женската си интуиция.

— Ф. Ф. от Малмьо — прочетох аз. — Това ми звучи страхотно. О, да, малките смелчаци от Шонен ще спечелят. Тук ще сложим кръстче.

И така ние с Ева зачеркнахме всички, които според нас щяха да спечелят.

Добре се справихме. Имахме дванадесет познати резултата. Ян и Алберт не можаха да ни простят цяла седмица.

— Тотото иска ред и система, така да знаете — каза Ева поучително.

Но тя стана толкова мъдра едва след като се успокоихме. В първия си изблик на радост ние само тичахме из стаите и крещяхме. Получихме около три хиляди крони за всичките дванадесет познати резултата — явно и други освен нас имаха разумна система.

— О — закани се Ева, — с три хиляди крони могат да се направят много неща. Можем да ги вложим в банка. Или да ги изхарчим със замах. Или да отидем в Италия.

— Да — кимнах аз, — с три хиляди крони като нищо ще стигнем до Италия.

— Сериозно ли говориш? — поколеба се Ева.

— Скъпа Ева — рекох важно аз, — според статистически данни тази година 67 000 шведи са прекарали отпуската си в Италия. А което е добро за 67 000 шведи, ще е добро и за нас.

— Чудесно — кимна Ева, — тогава позвъни в статистическата служба или където там ги правят тези сметки и им кажи да променят цифрата на 67 002.

После ние се прегърнахме и в радостното си опиянение изтанцувахме един боен танц. Ето че фантастичната ваканция щеше да се сбъдне. Италия, божествена, слънчева Италия! За една година могат да се случат много неща. Да пътуваш за Италия беше истинско събитие, да, несъмнено!

— Трябва да се захванем да учим италиански — настоя Ева. — Най-необходимите изрази, например: „О, какъв пламенен поглед имате, господине!“ — и така нататък.

Ева настояваше непременно да научим малко италиански.

— Скъпа, Кати — казваше тя със строга физиономия, — когато човек иска да пътува в чужда страна, той задължително трябва да има някакви познания за езика й.

— Ще трябва ли да зубрим граматика? — попитах аз. — Нещо като: аз щях да съм обичал и т.н.?

— Не говори глупости — сряза ме Ева. — Казвам само, че трябва да научим най-необходимите изрази. По този начин пътуването ни ще бъде много по-пълноценно. Местното население ще бъде възхитено, когато заговорим на родния му език. Е, поне за основните неща.

— Добре, де — съгласих се аз.

Ева беше много заета и на мен се падна задачата да купя необходимите учебници. На път от кантората за вкъщи влязох в една антикварна книжарница и се сдобих с няколко италиански разговорника и речник.

Изминаха няколко дни, преди да намерим време за началото на нашите езикови занимания. Един неделен предобед, когато навън валеше, Ева реши, че моментът е дошъл. Тъкмо бяхме изпили сутрешното си кафе и седяхме по пижами на евината кушетка без определени намерения.

— Да видим тогава — каза Ева и посегна любознателно към най-горната книга от купчината. Беше добрият стар „кунце“.

— Нови, лесно усвоими методи да проговорите незабавно италиански без учител… съдържа всички думи и изрази, необходими за всекидневна употреба — прочете тя. — Но това е прекрасно, тъкмо от това се нуждаем.

Тя захапа доволно една ябълка и разгърна книгата.

— Да видим — повтори тя.

Известно време не издаде нито звук. Но очите й бавно се разшириха.

— Е, хайде, кажи някой израз — настоях аз нетърпеливо.

— Миаричи и бафи… „засучи ми мустака“ — каза Ева.

— Прекрасно — кимнах аз. — Не бихме могли да тръгнем за Италия, без да владеем тази много смислена фраза.

— Може би е израз на сила, нещо като „гледай си работата“? — усъмни се Ева. — Тогава естествено бихме могли да го употребяваме.

— Давай нататък — прекъснах я аз и тя ме послуша.

— Бъдете така любезен, господине, да ме последвате горе.

— Струва ми се, че е по-добре да не учим този израз — казах аз. — Ако поканим италианските господа да ни последват по стълбите, от това ще възникнат само недоразумения.

— Така ли мислиш? — почуди се Ева. — Все пак е по-добре, отколкото да ги каним да слизат с нас надолу. Нали знаеш за наклонената плоскост?

— Да ме извинява господин Кунце, но смятам, че е по-добре да прескочим този толкова необходим израз — казах аз. — Давай нататък, все ще намерим нещо по-добро.

Ева прелисти учебника.

— Какво ще кажеш за това? — попита тя. — „Бих искала чифт ботуши, това са много хубави ботуши.“