забеляза, че отвръщам някак едносрично. Погледна ме със загрижени очи и попита дали не съм болна. Погали състрадателно ръката ми и предложи:

— Вземете медицински въглен, това помага.

Ах, защо не беше толкова лесно!

След вечеря цялата компания реши да се пренесе в един нощен клуб. Отказах да тръгна с тях. Исках да си остана в стаята и да плача. Ева веднага прояви готовност да седне на ръба на леглото до мен и да сменя кърпичките ми, но аз я помолих да върви с другите.

— Напълно достатъчно е, че аз ще остана вкъщи и ще тъгувам — казах аз. — Не е нужно да разваляме вечерта на господин Малмин.

— Пет пари не давам за господин Малмин — отсече Ева.

Накрая обаче успях да я убедя, че наистина ще се чувствам най-добре, ако си плача сама.

Тя тръгна и тогава вече аз наистина се разциврих. Но след няколко минути Ева дотича обратно. Беше много развълнувана.

— Познай кой си седи долу във фоайето и чете вестник — каза тя.

Вдигнах зачервеното си мокро лице от възглавницата.

— Да не е Синята брада, че си се ококорила така?

— Не е Синята брада — продължи Ева, — а Ленарт Великолепни. Ако за теб не е едно и също.

Отново се хвърлих с рев върху възглавницата.

— Я ме чуй сега — рече строго Ева. — Престани да хленчиш! Върви долу при Ленарт, нали това искаш!

Аз поклатих глава, съвсем обезверена.

— Не разбираш ли, че не мога просто така да тичам след него!

— Тогава го остави той да тича след теб — каза Ева. — Вземи си нещо за четене и седни във фоайето. Направи се, че не си го забелязала! След известно време той ще те забележи и тогава ти ще можеш да се направиш на страшно изненадана.

Изкушението да го видя още веднъж беше твърде голямо… нямаше място за колебание! Скочих и напудрих най-тежките следи от сълзи.

— Ето — каза Ева и сложи в ръцете ми моята малка „Божествена комедия“.

Вероятно щях да изглеждам доста странно седнала в единадесет часа вечерта във фоайето на хотела с „Божествена комедия“ в ръце, но това в момента нямаше никакво значение. Нямах подръка друго четиво и освен това бързах. Взех книгата и се втурнах надолу по стълбите, обзета от страх, че Ленарт може вече да е изчезнал.

Но не беше. Седеше скрит зад вестника си. Но косата му, която се подаваше отгоре, не можеше да бъде сбъркана. Имаше само една такава коса в целия свят.

Седнах в едно кресло на подобаващо разстояние от Ленарт и отворих книгата. Озовах се точно на мястото, където Данте среща Франческа ди Римини в ада и тя му разказва за забранената си любов към зет си Паоло. Колко тъжно свършваше! Двамата влюбени седят заедно и четат една книга за любовта и тъкмо когато се хвърлят в обятията си, влиза мъжът на Франческа и ги убива.

Франческа завърши спокойно и тихо: „Този ден не четохме повече.“ Бедната Франческа! Толкова ми беше жал за нея. Надзърнах плахо над книгата. Кога най-сетне Ленарт щеше да ме забележи? Кога да започна да се правя на изненадана? Толкова ли го интересуваха спортните новини?

Минутите минаваха. Ленарт четеше. Върнах се при Франческа и прочетох още веднъж тъжната й любовна история. Този път вече не ми прозвуча толкова трогателно. Ленарт очевидно беше стигнал до обявите. Да не би да си търсеше работа? Или пък учеше обявите наизуст? И тъкмо това ли трябваше да прави тази вечер? В нашата единствена, скъпоценна вечер?

Отново зачетох за Франческа. Тази жена наистина можеше да те изкара от кожата. Стигнах до убеждението, че адът е бил най-подходящото място за нея. Бях толкова нервна, че кожата ме сърбеше. Защо всъщност вестниците са толкова дебели, та на хората са им необходими няколко часа, за да се преборят с тях? Ако не свърши скоро, тогава…

Тогава Ленарт премина към уводната статия. Не, това вече наистина беше прекалено. Не издържах повече. Мразех вестниците. Мразех себе си и Ленарт, и всички други, за чиито имена в този миг не си спомнях. Исках сега, в същия този миг, да си тръгна. Исках завинаги да забравя този дългокрак, непоносим, четящ вестник идиот, а своите сладки уши щях да запазя за себе си!

Най-сетне Ленарт отпусна вестника. Усмихна се, като ме видя. Усмихна се! Никой човек на земята не изглежда толкова мил както Ленарт, когато се усмихва. Обичах го!

Да…

„Този ден не четохме повече.“

— Бира, уве, панини! Бира, уве, панини!

Протяжните викове на търговците се обединяваха в шумен хор, когато влакът спираше на някоя гара. Но те не продаваха само бира, грозде и сандвичи. Човек можеше да получи също вино, големи бутилки кианти в плетени кошнички, ликьори, „чоколата“ и „сигарете“ и малки възглавнички, в случай, че беше уморен и му се спеше. Италианецът очевидно се учи да продава още от люлката. Туристът лесно може да остане с впечатлението, че целият италиански народ се е наредил пред него с евтини верижки, корали, кутии от черупка на костенурка, пощенски картички, копринени кърпи и бира, „уве“ и „панини“ в ръцете и иска да продава.

Двете с Ева купихме с готовност бира, „уве“ и „панини“ и тъкмо приключихме с търговията, когато влакът потегли. Дъвчейки замислено своите хлебчета, ние съзерцавахме хълмистия пейзаж, където бели волове пристъпваха кротко пред плуговете под сребристосиви маслинени дървета и като в библейски картини пасяха големи овчи стада. Малки бели селца спяха, облени в слънчева светлина. В далечината синееха Апенините.

Пътувахме към Рим. Към Рим, закъдето водят всички пътища.

Но не трябваше ли всъщност да се приближаваме към града по някое от белите шосета с тояжки на поклонници в ръка?

Не, защото, тъй да се каже, и всички влакове водят към Рим. Всички ние, поклонници от Стокхолм и Аскерзунд, и Вернамо, потеглили към Вечния град, седяхме в своите резервирани купета и се протягахме върху бели възглавници. Някак странно удобно поклонническо пътуване.

Но във влака имаше и вагони трета класа! Човек не знае какво е пренаселеност, докато не види препълнен вагон трета класа в Италия. Когато казвам препълнен, наистина имам предвид препълнен вагон. С други думи: в него няма само толкова хора, колкото са седалките. Не. Но ако кажа, че на всяко място, предназначено за един човек, седят по двама и коридорите са така претъпкани, че стените се издуват навън и че онези, които не са намерили място вътре, висят от влака, заловени за дръжките на вратите, то ще се получи приблизителна представа за това, как изглежда един препълнен третокласен вагон в Италия. В Швеция това би завършило зле, дори и през Седмицата на учтивостта. Хората биха се настъпвали злобно по кокошите тръни и биха се заплашвали взаимно. Италианецът обаче наистина е гъвкав и приспособим.

И така, пътувахме към Рим. С по един сандвич със салам във всяка ръка. В разгара на закуската старши учителят Малмин надникна в купето ни и попита дали би могъл да поседне при нас. Позволихме му. Дори се опитахме да му предложим сандвич, но той отказа с потреперване. Беше изтупан, резервиран господин, не от типа, който дъвче сандвичи на публични места. Но явно все пак му доставяше някакво удоволствие да гледа как Ева гризе жизнерадостно своето хлебче.

Господин Малмин беше ерген и философ: едното очевидно беше следствие на другото. Беше съзрял в сянката на Шопенхауер и знаеше теоретически всичко за жените. Още в началото на познанството ни той ни обърна внимание, че в действителност всички големи философи били настроени негативно към нашия пол и очевидно са можели да се лишат от всичко, което се нарича жена.

— О, ние също бихме могли спокойно да се лишим от старите философи, така че сме квит — заяви Ева.

Струва ми се, че господин Малмин възприемаше Ева направо като предизвикателство към Шопенхауер.