печалба.

— Тихо, Ева — прекъснах я аз и сложих ръка на рамото й. — Погледни тези грозни, порутени сгради. Знаеш ли какво е това? Това е началото на Рим, знаеш ли, на Вечния град… о, Ева!

— Ами, да, Вечния град — каза весело Ева. — Тези къщи изглеждат така, сякаш не са ремонтирани от времето на Ромул и Рем.

Слънцето печеше безжалостно над форума и въздухът трептеше от жегата. На камъните, останали от Цезаровата ростра27, седяхме ние с Ева и разглеждахме почтително древния мрамор около нас. Въпросът за смъртта очевидно продължаваше да занимава Ева, защото внезапно тя каза:

— Знаеш ли, Кати, мисля си за нещо. Представи си колко малко хора всъщност са живи. Повечето отдавна вече са измрели.

— Да, малцина сме ние, живите — отвърнах и внезапно се почувствах толкова благодарна, че съм сред тези, които още виждат розите около храма на Веста и могат да усетят в лицето си топлината на слънцето, вдигайки поглед към мраморния капител с Диоскурите28.

О, колко мъртви бяха всички тези владетели на света, които са седели някога тук и са се разпореждали с живота и смъртта на цялото човечество! Но господин Малмин, госпожа Берг и господин Густафсон и всички ние бяхме живи. Разхождахме се под жарките слънчеви лъчи на съвсем живите си крака и живите ни гласове изпълваха въздуха с глупаво бъбрене. А всъщност мястото ни не беше тук. Тук не беше за живи хора.

Тук не биваше да се разхожда Фрида Стрьомберг в лятната си рокля на големи цветя! Предпочитах да виждам около себе си фигури в бели тоги, които се носят между огромни позлатени статуи и великолепни мраморни дворци, блестящи от злато и лазурит, а не между изпотрошени колонади и потъмнели руини. И господин Малмин да се маха! Искам да чуя как Цезар говори на римляните от ораторската си трибуна. Искам да видя лицето на Брут29 с момчешки, меки черти, разкривено от омраза в момента, когато вдига камата срещу своя повелител и приятел. Искам да е петнадесетият ден на март 44 година, а не този обикновен септемврийски ден две хиляди години по-късно. Изчезвай, господин Густафсон, ела, Марк Антоний30, ти, най-безразсъдният сред римляните! Излез и произнеси прочутото си посмъртно слово за Цезар и предай тялото му на пречистващия огън! Обичам те заради твоята доблест и безразсъдство, Марк Антоний. Ти си жертвал една империя заради жената, която си обичал, ти си загинал в името на любовта си. Затова те обичам. Излез, Октавиан31! Твоите устни са стиснати така строго, пък и тази женска поличка нещо не ми харесва. Тя не подхожда на мъж, влязъл в историята под името император Август. Но независимо от това: излез! Изчезнете, госпожо Берг и госпожо Густафсон, излез, Фулвия32, ти, жестока, кръвожадна Фулвия! Или не, остани си по-добре в царството на мъртвите, там ти е мястото! От твоята пъклена жестокост розите по форума ще увехнат. Ти си заплюла мъртвото лице на Цицерон33 и си пробола с игла езика, който ти е казвал истината. Ти си набила главата му на кол тук, на форума, а под нея си наредила да заковат ръката, под която са излезли толкова много латински съчинения. Остани си в царството на мъртвите, Фулвия! Поне веднъж да беше проявила женска доброта и милосърдие! Сега можеш да съжаляваш, сега е твърде късно.

Кой беше казал, че трябва да бъдем добри, преди да е станало твърде късно? Не беше ли Марк Аврелий34, чиято статуя в зелена патина видях преди малко на Капитолия? „Не живей така, сякаш имаш хиляда години пред себе си. Над теб витае смъртта. Докато си жив, докато можеш — бъди добър!“

О, небеса, внезапно усетих колко кратко е и моето време! Живеем една-единствена нищожна минута, осъзнах това с ужасяваща яснота тук — на форума. Осъзнах и още нещо. Каквото и да говорим за господин Малмин и госпожа Берг, и Густафсонови, и другите — те във всеки случай имаха едно забележително качество: бяха мои съвременници. Те споделяха тази малка минута на живота с мен. И ако исках да бъда добра, трябваше да започна от съвременниците си. Те бяха единствените, които ми бяха под ръка. Единствените, за които можех да направя нещо. О, времето беше толкова малко! Господин Малмин, господин Малмин, скъпи мой добър съвременнико, тичам към теб и искам да бъда добра! Потупвам го по гърба, за да привлека вниманието му: чуйте ме, скъпи господин Малмин! Но скъпият господин Малмин явно никога не е чел Марк Аврелий и не разбира колко забележително е това, че споделя с мен кратката минута на живота. Той се отърсва нетърпеливо от ръката ми и продължава разговора си с екскурзовода.

— Тук наистина човек долавя шепота на историческите спомени — казва той дълбокомислено.

Аз обаче се ядосвам на моя скъп съвременник.

— А, да, вие господин Малмин, имате шум в ушите още откакто преминахме през Сен Готар — тросвам се и се отдалечавам, защото наистина е много обидно да се отнесат така към твоето желание да бъдеш добър.

Необходима ми е друга жертва на моята доброта, някоя по-възприемчива. Оглеждам се с търсещ поглед. Пред храма на Веста35 е седнала госпожа Берг като малко поувехнала весталка с изпружени уморени нозе. Тя се е втренчила с празни очи пред себе си. Разсипана е от горещината и не проявява особен интерес към римския форум. Наблюдавам я внимателно, за да видя дали и тя не долавя шепота на историческия спомен. Но не, госпожа Берг не за пръв път е в Рим и отдавна е приключила с шепота. Госпожа Берг не смята, че е длъжна да проявява някакво въодушевление в Италия нито пред красотата на Венеция, нито пред съкровищата на Флоренция или пред паметниците на Рим, защото тя вече е виждала всичко — ние, другите, трябва да сме наясно с това. Според нея ние се държим глупаво, когато пляскаме с ръце и викаме „Ах!“ и „Ох!“. Впрочем тя съжалява, че изобщо се е записала за тази екскурзия. Трябвало е да си остане у дома и да се грижи за къщите си в Стокхолм, както неведнъж ни увери.

Сядам предпазливо до нея. Тя изглежда толкова угрижена. Може би е душа в нужда, която мога да успокоя, една от моите съвременнички, с които мога да бъда добра.

— Погледнете как се подуват краката ми от горещината — казва госпожа Берг и вдига нозете си върху един от ъгловите камъни на някогашния храм.

Оставям я да се оплаква, слушам и съм добра. Скоро тя вече е успяла да стигне до любимата си тема: къщите, които дава под наем и които не носят добра печалба и чиято поддръжка струва толкова много — тук, на форума, тя има и най-плашещите примери, докъде се стига, когато къщите не се поддържат в добро състояние. Пък и безумната данъчна политика, госпожа Берг е истински бясна! Опитвам се да насоча вниманието й към по-широките исторически перспективи. Няма нищо ново под слънцето, най-малко оплакванията от данъците. Нали някога и тук, на форума, нахлула тълпа римлянки, разгневени на Марк Антоний? Как си е позволил да им налага толкова неразумни данъци, нима е искал да ги изкара на улицата, за да си печелят парите там?

— Е, да, трябва да имаме възможност да се оплакваме — кимна госпожа Берг. — Не да си хленчим тихо у дома, а да надигнем гневно и шумно глас пред министерството, за да се стресне финансовият министър — ето така трябва да бъде!

Госпожа Берг изглежда обидена. Тя явно не разбира, че аз само се опитвам да бъда добра и да я насоча към по-ведри мисли. Опитвам всичко, което е по силите ми, за да пробудя радостта й от живота, който е толкова кратък, и от слънцето, цветята и богатата на спомени земя, на която сме седнали. Но тя се противи. Не иска да се радва. Накрая признава малко мрачно, че форумът е „ужасно красив“.

Юлий Цезар, Марк Антоний, Август, чухте ли? Достопочтени сенки, може би е най-добре да се върнете обратно в голямото мълчание и да оставите Форума на госпожа Берг, защото тя все пак го намира за „ужасно красив“.