хвърлих една монета. Но, честно казано, все едно ми беше дали ще се върна тук, или не. Рим за мене беше градът на изгубените надежди.
И щеше да става все повече.
Виктор, нашият нов брат, искаше да види Рим през нощта и ни предложи да го придружим. Естествено, той всъщност се обърна към Ева, но явно не знаеше как да ме елиминира. Казах „да“, без много да му мисля. Но Ева не каза „да“. Уморена била, имала главоболие и искала да си легне. Виктор изглеждаше разсипан, когато чу това. Перспективата да види нощния живот на Рим само в моя компания в никакъв случай не го доведе до екстаз, това си личеше. Бързо го уверих, че при тези обстоятелства аз естествено не мога да оставя Ева сама. Но Ева заяви много категорично, че не й е необходима друга компания освен нейното главоболие. Тя настоя ние с Виктор да излезем сами и заръча:
— И добре се повеселете!
И за да не ме обиди, Виктор ме увери, че ще му бъде много приятно да се поразходим сами. Хвърлих обиден поглед към Ева, която така безпардонно се бе отрекла от мен. А после ние с Виктор тръгнахме да се веселим.
Изпихме всеки по чаша „Аква ди Треви“ и послушахме един певец с мощна гръд да пее „Санта Лучия“, едно от най-ефективните средства, което са измислили италианците, за да измъчват чужденците. След като я чуе петнадесет-двадесет пъти, човек си казва, че не е лоша, оттам нататък обаче става все по-зле и когато чуеш за стотен път мургави младежи да се разтапят от „Санта Лучия“, си пожелаваш да си зло куче, на което е позволено да хапе.
Виктор беше необичайно словоохотлив тази вечер. Разказа ми за тъжното си и самотно детство и се държа наистина много човешки. Е, може би не се получи точно това, което човек си представя под „Рим през нощта“, но аз слушах с интерес и той се задълбочи надълго и нашироко в темата.
По едно време решихме да влезем в някой ресторант. Избрахме „Улпия“, там, казваха, било много приятно.
Да, в „Улпия“ било много приятно! Още виждам всичко пред себе си. Стълбата към тъмния подземен ресторант. Как слизам надолу. Виктор Малмин след мен. Музика. Хора по масите там, долу. И после една руса глава съвсем отзад в един ъгъл и един смях, който познавах: смехът на Ева, Ева — но не само тя! Срещу нея седеше Ленарт и също се смееше с ослепителнобели зъби на шоколадовото лице.
Мили Боже, помогни ми да се измъкна оттук, преди да са ме забелязали!
Обърнах се и сграбчих отчаяно Виктор за сакото.
— Трябва… трябва да си вървим — заекнах аз.
— Да си вървим ли? — изненада се Виктор. — Но защо?
Но тогава и той съзря двамата в ъгъла.
— Ах, това значи било главоболието — рече той горчиво и ние излязохме на улицата.
Не му казах нищо. Бях толкова бездънно нещастна, че не можех да говоря. Трудно беше да се каже от какво ме болеше повече: от предателството на Ева или от убеждението, че Ленарт е загубен за мен. В любовта и войната всичко е позволено, това е известно… обаче Ева… о, мисълта за това беше непоносима. Как съм могла впрочем да предположа дори за миг, че Ленарт би могъл да ме забележи, когато Ева е наблизо. Ева с нейните трапчинки, с нейното чувство за хумор и с нейния блясък.
Стоях си там на улицата и се чувствах съвсем сама на света. Самотна, отхвърлена и ненужна, със солените сълзи на горчивината в очите. До мен стоеше Виктор Малмин и си подсвиркваше „Санта Лучия“, за да прикрие объркването си. Кой знае, може би той беше също така самотен и отчаян като мен? Стояхме си там ние, двамата отблъснати, а долу в подземието пък си седяха Ева и Ленарт, толкова весели и самоуверени. А също и уверени един в друг.
— Виктор — казах аз и се вкопчих като удавник в ръката му, — сега ще отидем да танцуваме някъде, където и да е.
Взехме такси и се отправихме към Пинчо. И танцувахме. На един дансинг под откритото звездно небе, заобиколен от високи дървета с огромни корони. Никога преди това под звездите не бе танцувала по-мрачна двойка. Не говорехме. Само се държахме здраво един за друг и танцувахме. През почивките обаче сядахме на масата и тогава Виктор заговори, доста едносрично и без следа от предишното превъзходство.
— Да, човек е самотен — каза той. — Много самотен. Мисля си, че може би Ева… но естествено разликата във възрастта е твърде голяма. Пък и за нея има толкова много други. Този тъмен субект, с който беше в ресторанта, кой…
— Извинявай, но той изобщо не е тъмен субект — възразих аз бурно, защото не можех да понеса лоша дума за Ленарт. — Той е толкова… ох, всъщност няма значение какъв е той…
Виктор ме погледна замислено и замълча. После отново танцувахме.
Беше доста късно, когато тръгнахме да си вървим, файтонът ни трополеше по нощните улици, толкова пусти сега, след като веселият шум на деня беше утихнал. Копитата трополяха по паважа и отекваха надалеч. Облегнах изморената си глава на рамото на Виктор. То изглеждаше солидно и благонадеждно като самия Виктор.
— Не тъгувай, Кати — каза той на сбогуване пред моята врата. — Времето лекува болките. Поне някои.
Ева спеше, когато влязох.
Усмихваше се в съня си.
Деветнадесета глава
— Искам да ти разкажа нещо — каза на следващата сутрин Ева. — Но ще го научиш едва когато стигнем Соренто. Приготви се за изненада.
Кимнах мълком. Значи в Соренто щях да получа чашата с отрова! Още същата вечер щяхме да пристигнем там, можех да потърпя в края на краищата. Не очаквах „изненада“, знаех много добре какво ще ми разкаже; интересно щеше да бъде обаче как смята да ми го разкаже и как ще обясни подлото си предателство.
Гледах я изпитателно. Застанала до балконската врата, наведена напред, тя четкаше русата си коса. Косата падаше над лицето й като златна грива. Подсвиркваше си бодро. Нима никак не я измъчваше това, че щеше да ми причини болка? Нима така открито ликуваше, че бе успяла да ми отмъкне Ленарт, та за нищо друго не я беше грижа? Така изглеждаше.
Започнах да прибирам дрехите и тоалетните си принадлежности. Сърцето ми тежеше и ръцете не ме слушаха, затова не напредвах бързо. Струваше ми се, че никога не съм вършила по-тежка работа. Не бях спала много през нощта, бях изморена и всяко движение ми струваше усилия. Накрая Ева забеляза, че нещо не е наред.
— Какво ти е? — попита тя. — Мъчно ли ти е?
Мъчно ли ти е, попита ястребът, докато разкъсваше яребицата! Дали ми беше мъчно? Съвсем друга дума беше необходима, за да се нарече онова, което изпитвах, дума, която не съществуваше в речника, нещо страшно, пронизващо. Не отговорих на въпроса й. Внезапно обаче тя се озова до мен, целуна ме нежно по бузата и каза:
— Бедничката ми, толкова отегчителна ли беше миналата вечер с Виктор?
— А ти, как беше главоболието ти?
Не можах да потисна този въпрос.
Тя се засмя тайнствено и каза:
— То изчезна напълно. — После измъкна от ръцете ми роклята, която исках да сгъна и заяви: — Ще ти прибера багажа, така ще стане по-бързо.
За няколко минути тя свърши цялата работа. Направи го толкова сръчно и бързо, като не спираше да пее с пълно гърло:
— О, каква хубава утрин, о, какъв хубав ден!
Нима имаше някой друг на същото мнение! Стоях с увиснали ръце и без настроение и чаках да свърши. След това взехме куфарите си и слязохме във фоайето, където другите вече се бяха събрали. Ева ме блъсна шеговито в ребрата и каза:
— Хей, след няколко минути ще видим Неапол и после ще умрем, това не е ли прекрасно?