Разказах му как съм го търсила на площада във Венеция, а той се засмя малко присмехулно.

— Аз също те търсих известно време.

— Наистина ли? — попитах аз с надежда.

— Да, дори проверих във вестниците под „Изгубени вещи“.

— Наистина ли? — попитах с още повече надежда.

Той ни хвана под ръка и тримата тръгнахме бавно по улицата. Ева го попита колко дни смята да остане във Флоренция и накъде ще продължи после. Благославях я наум, бях толкова благодарна, че самата аз не трябва да задавам въпроси. Да, той искаше да отпътува на следващия ден. Не знаеше точно накъде, вероятно към Рим.

Почувствах как ме обзема отчаяние. Щяхме да прекараме известно време заедно и сетне той отново щеше да изчезне. Това беше повече, отколкото можех да понеса. О, нека небето се смили над всички нещастно влюбени! Това е седем пъти по-лошо от зъбобол!

— Може пък да се видим и в Рим — казах аз колкото се може по-равнодушно. — Ние също смятаме да минем оттам!

— Да, човек никога не знае — отговори Ленарт.

Как ми се искаше да му изкрещя нещо. Човек никога не знаел! Не разбираше ли той, че аз искам отново да го видя? Трябваше да го убедя, че не може да живее без мен. Естествено, че нямаше да успея, но трябваше да имам поне някакъв шанс да опитам. Каква несправедливост — някакви географски условия щяха да ме направят нещастна за остатъка от моя живот. Наистина не може да се иска от едно момиче да успее да завоюва един мъж, когато може да работи по въпроса само от дъжд на вятър за по пет минути.

А Ленарт вървеше до мен, усмихваше се и нищо не подозираше за моята мъка и отчаяние. Блъсках си главата как да наредя нещата така, че отново да се срещнем. Пет пъти съвсем между другото споменах името на нашия хотел в Рим. Но не останах с впечатление, че той го запомни. Ева, самарянската душа, правеше всичко, което й беше по силите.

— Имаш ли идея къде е този хотел? — попита тя.

— Никаква — отвърна Ленарт, очевидно много доволен от това. — Какъв прекрасен стар мост! — добави той и спря на Понте Векио. — Настина прекрасен стар мост! — И се загледа заинтригуван в мръсножълтата вода на Арно.

О, чудовище такова, стенех аз наум. „Очарователен стар мост!“ На също такъв „очарователен стар мост“ във Флоренция Данте е видял за пръв път Беатриче Портинари23, така да знаеш? Мислиш ли, че се е подсмихвал и е разглеждал моста?

Не, аз не бях никаква Беатриче за Ленарт, това се виждаше от пръв поглед и, няма как, трябваше да го преглътна. Най-добре беше веднага да сложа край на всички надежди! Нека си върви! Аз ще превъзмогна своята съдбовна любов, така реших. Почакайте само, все щях да се справя някак, когато вече нямаше да е пред очите ми!

— Знаете ли какво ще направим? — заяви Ленарт. — Ще се сместим в малката ми кола, ще отидем до Фиезоле и ще се насладим на залеза.

Първа аз нададох възхитен вик след това предложение. Казах си, че щом ще трябва да превъзмогна своята съдбовна любов, то бих могла да го направя и във Фиезоле, и то в компанията на любимия.

Това си беше чиста спекулация, при това несполучлива. Ако човек иска да превъзмогне нещастна любов, Фиезоле вероятно е едно от най-неподходящите места на света.

Човек изпитва болка в сърцето винаги когато види нещо неописуемо красиво. Но да стоиш до човека, когото обичаш, и да гледаш залеза над Флоренция и долина на Арно е направо разсипващо. Осъзнаваш с кристална яснота, че опитът да преодолееш тук една любов е безполезен.

Както навсякъде по света и тук, в Тоскана, най-красиво е по здрач. Може би най-вече тук, в Тоскана. Класическа местност със сребристи планини и безкрайни, обточени с тополи алеи, които ти говорят с тишината, спокойствието и вечността си. Тук нищо не се е променило. Също така безметежно е падал мракът и някога, когато Фра Анжелико24 е живописвал своите портрети на мадони, също така е блестяла над Флоренция вечерницата. Също тъй теменужен е сияел въздухът и в оня час преди много векове, когато е приключил бурният живот на Великолепния в старата вила на Медичите тук, горе, на склона. Може би тъкмо по залез той е почувствал, че ще умре, може би е хвърлил през прозореца последен поглед към обичния си град. О, дали същата мека здрачна светлина е срещнала уморените му очи и също така ярко ли е блестяла Вечерницата? Навярно долу, във Флоренция, вече са били запалени светлините, навярно той ги е виждал и е скърбял, че скоро ще бъде мъртъв за града там, долу, и за хората, които живеят в него. А може пък да е бил изморен и да е копнеел за дълъг покой.

Дори Ева се умълча, докато стояхме там. Откъм францисканския манастир на хълма долиташе нежен и тих камбанен звън само за да направи всичко още по-прекрасно, а мен — още по-нещастна. Изкачихме се по стръмната пътека към манастира, където ни посрещна един любезен дребен монах. Той ни покани да влезем в многоцветната манастирска градина, уверявайки ни, че може да говори шведски.

— Вьорсго… вакерт бломер… гаа нер — каза той много енергично.

По-късно отново се върнахме на площада, форума на античния Фиезоле. Седнахме в едно малко тротоарно кафене и се подкрепихме с чаша кафе. Наистина имах нужда от нещо подсилващо. Чувствах се толкова безкрайно тъжна, животът беше толкова красив и трагичен, че ми се прииска да потърся избавление от всичко това в смъртта. Колко хубаво и спокойно би било да бъдеш съвсем мъртъв и да не те е грижа за Ленарт и за вечерницата или за каквото и да било друго! Ева и Ленарт разговаряха весело, аз мълчах. Гърлото ме болеше и не можех да пророня нито дума, а сълзите ми само чакаха зад миглите да им позволя да потекат. От време на време Ленарт ме поглеждаше спокойно и малко равнодушно, а аз му се усмихвах вяло. И тогава внезапно и съвсем неочаквано той каза:

— Кати наистина има сладки уши.

Той го каза съвсем между другото, все едно бе установил, че кафето става за пиене. Просто ей така: „Кати наистина има сладки уши.“

Но това беше достатъчно. За миг се поколебах дали да не започна да мятам кафеените чаши, за да изразя по някакъв начин това идиотско щастие, което експлодира в мен. Оказа се, че имам сладки уши… о, само да можех да си ги сваля и да му ги подаря като малък спомен! Имах сладки уши… благодаря ти за това мили, мили Боже, и защото животът е тъй прекрасен, и защото си направил толкова много вечерници и толкова други хубави неща и колкото и да си бързал, пак си намерил време да направиш за мен две сладки уши, благодаря ти мили, мили Боже!

Колко прекрасен беше животът! Едва се сдържах да не скоча от стола и ако можех да размахам своите сладки уши, щях да го направя. Нямах вече болка в гърлото, която да ми пречи да говоря. Така се разприказвах, та чак се уплаших от себе си. Заразих Ева и Ленарт и ние вдигнахме толкова шум, че околните започнаха да ни гледат замислено.

— Трябва все пак да се съобразяваме със студените южняци — каза накрая Ленарт. — Те не свикнали с нашата бурна северна радост от живота.