мислеше шофьорът за нас. Той може би реши, че бързаме за църквата, за да намерим някой свещеник, който много набързо ще ни даде последно причастие. Във всеки случай таксито се понесе покрай тротоарите и уличните ъгли с такава скорост, сякаш беше пожарникарска кола — и приблизително със същия шум. Ние с Ева се вкопчихме една в друга, разтреперани и пребледнели от страх. Това си беше направо опасно за живота. Искахме да слезем. Аз ровех трескаво в разговорника, за да намеря подходящ израз в раздела „Спиране“. И действително, бързо намерих онова, което ми трябваше: „Фермате! Волио шендере! Спрете! Искам да сляза!“ Обаче колата така се люлееше и шрифтът беше толкова дребен, че обърках редовете. И когато в следващия миг шофьорът спря неохотно на един светофар, аз се провикнах изнервена:

— Перке си ферма „Защо спираме“?

Шофьорът, очевидно, също смяташе, че не е нужно, защото в следващата секунда отново натисна газта и се запровира между файтони, велосипеди, коли и пешеходци. Затворихме очи и се осмелихме да ги отворим едва когато колата се закова със скърцане пред катедралата. Шофьорът изглеждаше доволен, вероятно си мислеше: „Е, все пак успяхме!“

Слязохме, олюлявайки се, като приели последно причастие.

Обаче щом прекрачихме прага на катедралата, ни обзе невероятно спокойствие. Тук беше толкова тихо! Хареса ми дребната стара богомолка, коленичила пред образа на Дева Мария. Сбръчканото й лице сияеше от възторг в меката светлина на восъчните свещи. Харесаха ми децата, които се втурнаха в църквата и много сериозни се прекръстиха пред Мадоната, преди отново да изтичат да играят. Госпожица Стрьомланд се разхождаше наоколо, сякаш бе попаднала в Едем, тя също ми хареса. Старши учителят Малмин обаче не ми хареса. Той беше от онези, които искаха да знаят подробности: кога е бил положен основният камък, колко висока е кулата, той искаше да знае всичко и да го запише на всичкото отгоре. Казах му, че щом иска да изучи Италия в такива подробности, ще трябва да остане тук до края на живота си, но той не обърна внимание на възражението ми и продължи да измъчва екскурзовода с въпроси.

— Казахте, че ренесансовата фасада е била завършена през деветнадесети век?

Не разбирам как една фасада може да интересува някого до такава степен! Може би ми е скучно, защото Ян толкова дълго и толкова често говореше за фасади. До гуша ми е дошло от такива лекции! Аз съм като стареца, който не чувал добре и когато свещеникът го попитал дали му е харесала проповедта, отговорил: „Чувам малко, а разбирам още по-малко и затова много не ме интересува.“

Не беше така с господин Малмин. Той страшно се интересуваше. Не искаше да се върне в Швеция, без да е узнал, че кулата е висока 108 метра и бомбардираше екскурзовода с въпроси. Ние с Ева го наблюдавахме мрачно.

— Навярно е бил мило дете — прошепнах на Ева с искреното желание да намеря нещо хубаво и в господин Малмин.

— Навярно — кимна Ева. — Бил е от децата, които са събуждали мама в пет часа в неделя сутрин с въпрос: „Мамо, дядо Боже женен ли е? Ангелчетата могат ли да се целуват? Как се прави кръгла консервна кутия?“

Милата ми леля от Чикаго беше изпратила доста долари, които пареха в джоба ми, затова реших, че двете с Ева бихме могли да се позабавляваме през този наш първи ден в Италия. Преди да се разделим с останалата компания, отведох Малмин в един от страничните кораби на църквата и му казах, че според някои слухове църковната кула сега е висока 109 метра вследствие на разместване на земните пластове и затова е най-добре да се изкачи до самия й връх и да провери.

След това излязохме при гълъбите на площада пред катедралата. Едва бяхме преминали портала, когато към нас се спусна един господин с фотоапарат в ръка, който говореше и жестикулираше оживено. Разбрахме, че иска да ни фотографира.

— Нищо чудно, каквито сме хубави — каза доволно Ева и застана в подходяща поза. — Той естествено е от някое списание.

— И ни иска за корицата, аха — кимнах аз с разбиране и кръстосах крака, както правят момичетата от кориците на списанията. Можех съвсем ясно да си представя как фотографът вече вижда корицата с нашата своеобразна, малко меланхолична северна красота, с пърхащи бели гълъбови криле наоколо, а на заден план катедралата, каменен химн за вечния копнеж на човешкия дух по по-висшите измерения. О, такава корица щеше да се получи, че хората щяха да спират за миг, пронизани от нежна болка!

Какво фотографиране падна само! Този човек влагаше голяма амбиция в работата си. Той ни направи снимки в близък и в по-далечен план; и Ева сама, и аз сама; и Ева в профил, и аз в анфас; и Ева с гълъби в краката; и Ева с един гълъб в протегнатата ръка; и аз с цвъкнато от гълъб върху роклята си, да, защото не всички гълъби се разхождаха по площада, а много от тях летяха из въздуха!

Накрая бяхме готови.

— Шест хиляди лири — каза мъжът с камерата.

Ние се Ева се спогледахме възхитени. Знаехме, че фотомоделите са добре платени, но това тук надминаваше и най-смелите ни мечти. Шест хиляди лири — те нямаше да се отразят зле на пътната ни каса.

Мина известно време, докато разберем, че фотографът искаше от нас шест хиляди лири. Толкова струваше увековечаването на нашата своеобразна северна хубост на площада пред миланската катедрала. И това още през първия ни ден в Италия. Нямахме сили дори да се пазарим. Извадих бавно шест „големи тапета“, както упорито наричаше Ева италианските банкноти и ги подадох на фотографа с жален поглед.

— Той вероятно е дворцов фотограф — рече утешително Ева.

— Тогава е зашеметяващо евтин — отбелязах аз.

А фотографът явно не беше виждал никога през живота си такива идиоти като нас. Обзет от състрадание към нашата глупост, той изтича след нас. Искаше да ни направи още снимки „гратис, гратис“, както се изрази.

— Какво ще кажеш — попита Ева, — искаме ли да ни фотографира?

— Защо не? — отвърнах уморено. — Още не са ме фотографирали от североизток.

На следващия ден получихме снимките, около петдесет на брой, в хотела. Нашата северна красота на всички тях беше изключително своеобразна. Беше точно както си го представях — човек поглеждаше снимките и изпитваше нежна болка.

— Сега имаме коледни картички до края на живота си — успокои ме Ева.

Човек огладнява от толкова много фотографиране и затова решихме да изберем някой приятен ресторант, където да обядваме. „Който е дал шест хиляди лири за снимки, не бива да проявява дребнавост“, казахме си ние и избрахме най-шикозния ресторант, който можахме да открием: „Джанино“.

В предверието стоеше девойче, облечено в бяло, и печеше малки питки с пълнеж — в Италия наистина всичко е събрано на едно място по много живописен начин. А зад стъклената стена можеше да се види блестящата от чистота кухня и кухненският персонал във вихъра на готвенето. Там цареше пълен ред. Хранителните продукти бяха изложени в специални стъклени витрини, така че човек можеше да види котлета си в естествено състояние, а в големи аквариуми плуваха рибите, които щяха да бъдат поднесени на обяд. Хигиената беше абсолютно успокояваща, това беше несъмнено.

Чувала съм, че трябва да си китаец, за да можеш да се справяш с дървените клечки и да си похапваш лястовичи гнезда, без да се оплескаш до ушите, и че само италианец може да яде спагети, без да се оплете в тях и да изсипе половината порция в пазвата си. Затова се радвах, че най-сетне ще науча как се ядат спагети по изискан и елегантен начин. Пълни глупости! Няма изискан и елегантен начин да се ядат спагети. Просто не става. Италианците да приказват каквото си щат — в действителност на всички тях спагетите им висят от устата като лакът брада. Двете с Ева се огледахме шокирани, след като седнахме на нашата маса. Публиката беше елегантна, всички изглеждаха добре облечени, но оле-ле-ле, как пръскаше доматеният сос по чистите копринени салфетки, когато спагетите се виеха коварно около устата на тези хора. Ние толкова се стреснахме, че предпочетохме да си поръчаме „валдостана ди витело“. Тя поне се държи прилично и човек знае какво може да се очаква от нея, което не може да се каже за спагетите. На масата срещу нас седеше един загадъчен господин. Кръстихме го Чезаре Борджия10,