едно питие на площада, правим разходката с гондола и завършваме деня с по едно питие на… имате три възможности да познаете!

Този разговор засили съмненията ми за Венеция. Убежище за пристрастени към удоволствията туристи! И това място наричат „Кралицата на Адриатика“!

— Кралицата на Адриатика, тра-ла-ла! — рекох ядосано, докато слизахме на мрачната венецианска гара. Срещата с Канале Гранде не разтърси дори най-малкия пръст на краката ми и в пълно душевно спокойствие аз прекосих с моторница целия град до Лидо, където щяхме да живеем.

Едва когато започна да се здрачава, приключихме със скучните си задължения в хотела. Хванахме се за ръка с Ева и се втурнахме към пристанището, за да не изпуснем корабчето за Венеция. Не знаехме кога точно потегля и затова вървяхме колкото се може по-бързо. И тогава…

О, кралице на Адриатика, прости ми! Белла Венеция, блян в сребро и седеф, забрави глупавите ми брътвежи! Серенисима, колко смирено целувам ръба на твоята одежда, макар че е малко мръсен. Стояхме там занемели, без да можем да откъснем очи от прекрасното видение! Под гаснещото в седефени отблясъци небе в море от сребърно моаре12 пред очите ни плуваха островите на лагуната. Беше неземна гледка. Огънят на въодушевлението, който пламна в мен, очевидно също не беше от този свят. Той ми отне разума. Онемях и оглупях.

Последвах безмълвно Ева на корабчето, което ни понесе през лагуната. Дворецът на дожите лежеше пред нас толкова странно красив, толкова странно, нереално красив, сякаш бе от друг, приказен свят. Странно и нереално, да, така внезапно изглеждаше всичко. Този град притежаваше нещо, което не можех да обясня. Бях омагьосана. Не можех да се позная. Това не бях аз, Кати! Бях една непозната жена извън времето, слязла от ръката на боговете, и то точно тази вечер във Венеция само защото боговете бяха пожелали така. И цялото това сребро, този седеф… бяха ги разпръснали навсякъде, за да ми доставят радост. Бяха издигнали тук белия дворец, за да ми доставят наслада. Да, бях любимката на боговете, Венеция беше златното ми ковчеже със скъпоценности и в тази нощ се реши съдбата ми.

Като насън следвах Ева през множеството, което се движеше към площада. Към „Пиаца ди Сан Марко“, най-хубавият пазарен площад на света. Краткият залез вече беше преминал. Безброй електрически лампи осветяваха площада, оркестърът в центъра му свиреше приятна лека музика, която никога дотогава не бях чувала, златната мозайка по фасадата на „Сан Марко“ сияеше. Опитах се да разкъсам тази обвивка от нереалност, която ме бе обгърнала, но не успях.

— Ева, животът е сън! — казах аз и я стиснах здраво за ръката. — Или това тук е оперно представление. Не виждаш ли, че целият „Сан Марко“ е позлатен театрален кулис?

— Така ли мислиш? — подсмихна се Ева.

— Да, всеки момент ще се появят няколко яки мъже, ще отнесат цялата църква и ще донесат на мястото й селска странноприемница. И всички хора тук на площада са статисти, които в първото действие са свещеници, а във второто — разбойници.

— Студена като лед е ръката ти — запя Ева, за да докаже, че ако това тук наистина е опера, тя е готова да вземе участие в нея. — Защо всъщност ръцете ти са толкова ледени? Студено ли ти е?

— Да, студено ми е — отвърнах аз. — Но само от вълнение. Този град някак ме изпълва с безпокойство.

— Венеция не е град, в който можеш да бъдеш спокоен — каза Ева. — Никога не е бил и няма да бъде. Защо да бъдеш първата, която е запазила спокойствие тук?

Да, наистина, защо да бъда първата? Имаше ли друг град на земята, в който безпокойството на сърцето да е така силно? Къде другаде хората са обичали така горещо и са страдали така дълбоко, и са мразели така диво както тук? Тук любовта и смъртта са танцували по улиците и площадите, сянката на коварните убийства е потъмнявала водите на каналите, проливала се е кръв, по-страстни и по-диви от навсякъде другаде са били песните, които са се пеели, и танците, които са се танцували тук.

Сърцата в този град винаги са били изпълнени с безпокойство, тогава защо моето да не бие по-учестено тази вечер?

— Дали да не послушаме нашия швейцарец и да не изпием по едно питие на площада? — попита Ева.

Предложението изглеждаше добро. Така и направихме. Но не можех да седя спокойно на едно място. Исках да опозная истинската Венеция, да видя какво се крие в сърцевината й. И това трябваше да стане веднага, в същия този миг.

Под Торе дел Оролоджо се отваряше входът към „Мерсерия“ и ние тръгнахме натам тъкмо когато двамата маври върху кулата оповестиха безмилостния ход на времето, като удариха с чуковете си огромната бронзова камбана.

Случайността ли е това, което насочва стъпките на хората, или нещо друго? По-късно попитах Ева дали вярва, че съдбата ни е отвела в „Мерсерия“ точно в този миг, в тази очарователна, крива и тясна уличка, която напомня за „Вестерланггатан“ в неделята преди Коледа, с тази разлика само, че в „Мерсерия“ имаше двойно повече хора.

— Глупости — отсече Ева. — Пусни жени в чужд град и само за пет минути инстинктът им ще ги отведе в онази улица, където има най-много неща за пазаруване. За това не е необходима съдба. Все едно да пуснеш свине да търсят трюфели.

Това обяснение за всичко, което… е, което се случи, ми се видя твърде примитивно.

Но там наистина имаше примамливи витрини с хубави неща, венецианско стъкло, венецианско сребро, кожени изделия, копринени тъкани. Ева ме теглеше от витрина на витрина и аз я следвах, макар и малко неохотно. Нали исках да открия най-съкровената същност на Венеция. Ева обаче искаше да купи един хубав евтин колан и щом като открихме магазин за кожени изделия, тя спря като закована.

— Тук ще стане — заяви тя накрая, взряна във витрината.

Пред витрината вече беше спрял още някой. Един млад мъж. Изглежда кожените изделия го интересуваха много, така се беше загледал в тях. Погледнах го бегло, но той не беше от мъжете, които можеш да погледнеш само веднъж. Беше очебийно хубав, много тъмен, с южняшки кафява кожа.

— Видя ли го? — попитах Ева, втренчила поглед във витрината, за да не забележи, че говоря за него.

— Кого? — не разбра Ева.

— Кафявия — отвърнах аз.

— Всъщност предпочитам черния — възрази Ева.

Тази камила реши, че говоря за колани.

— Ах, този ли! — ахна тя, когато най-сетне разбра за какво говоря. В очите й проблесна истински интерес.

— Да, това е един необичайно очарователен италиански тип — призна тя. — Впрочем ти забеляза ли, че мъжете тук в Италия са много по-хубави от жените?

— Да, особено този — настоях аз. — Той вероятно е резултат на малка забежка на Казанова13 тук, във Венеция, преди шест или седем поколения.

— Грешите обаче — каза един много приятен глас до мен. — Предните ми са правили малките си забежки някъде на север. Те до един са били ковачи от Вармланд.

— О, Боже! — изпъшка Ева.

После обаче млъкна и ние двете се изчервихме с всички сили.

— Тук в Италия има толкова много земетресения — казах аз накрая с жален глас. — Защо не се случи едно тъкмо сега, когато ни е толкова необходимо!

Смуглият мъж ме погледна усмихнато в очите и отвърна:

— Смятам, че ние току-що преживяхме едно.

Почудих се какво ли иска да каже, но през това време те с Ева поведоха разговор, който ме отклони от моите размишления. Останахме известно време в навалицата, докато се запознавахме. Той се казваше Ленарт Зундман и беше от Стокхолм.

— Впрочем струва ми се, че съм ви срещал веднъж, при разграбването на една елха, когато бяхте приблизително на осем години — каза ми той.

— Ах, тогава ли — провикнах се аз ужасена. — Но трябва да признаете, че оттогава доста съм пораснала. Да не се окаже, че съвсем напразно съм се разхождала с шина на предните зъби чак до