мълчи.

— О, милички, колко прекрасно е всичко! — извика госпожица Стрьомберг, докато преминавахме моста над канала в Кил.

Същия ликуващ вик тя нададе много пъти, макар че никой друг не откри нищо чак толкова забележително в гледката от прозореца. Госпожица Стрьомберг беше много начетена. Тя наистина знаеше нещо за Италия, за разлика от повечето от нас. Можеше да се радва като дете.

— Помислете само, ще видим Уфици8, о, милички, това не е ли прекрасно! — ахкаше тя и светлосините й очи блестяха така, че едрото й лице ставаше наистина красиво.

Оставихме зад себе си сивите, разрушени от войната9, градове на Германия и навлязохме в китната зелена Швейцария. В тунела Сен Готар ушите ми така писнаха, че, за съжаление, не можах да разбера всичко, което разказваше господин Густафсон за своя шеф при всяка удала му се възможност. Но че ще се вози с него на шейна, все пак ми стана ясно.

Приближавахме Киасо, граничната италианска станция, и някои от нашите спътници взеха да се държат като преследвани. Тези нещастници си нямаха леля в Чикаго, която да им изпрати по пощата долари в хотела в Милано. И какво им оставаше на горките хора освен сами да си носят доларите, за които бяха дали грешни пари в Стокхолм? Дори когато си се записал за екскурзия, така че храната и хотелът ти са платени, и в Италия виното, жените, песните и всичко останало не са безплатни. Та затова бяха тези неспокойни погледи, докато минавахме границата, оттам и отсъстващите физиономии и вглъбените размишления: ще проверят ли в пудриерата ми и колко време ще лежа в затвора?

Оказа се обаче, че притесненията са били излишни. Никой не ни попита за скрита валута.

А ние с Ева си седяхме с нашата чиста съвест и наблюдавахме през прозореца на купето народния живот на гарата в Киасо. Там стояха двама мъже и разговаряха помежду си с жестове. Правеха странни физиономии и жестикулираха.

— Виж ги, горките глухонеми — казах аз.

Честна дума, наистина повярвах, че са глухонеми. Но Ева се разсмя, отвори прозореца така, че да мога да чуя тихите им гласове. Те в никакъв случай не бяха глухонеми.

— Ти си в Италия, мила моя — обясни ми Ева.

О, прекрасно чувство да се събудиш в чужд град, в чужда страна! Да се събудиш в Италия! Е, само в Милано наистина, и все пак! Всъщност Милано изобщо не е „само“, но не всяка негова улица се провиква с разнежен глас: „Италия“. Милано всъщност си е най-обикновен голям град.

— Сравнен с Аамаал, градът наистина си има своите прелести — заяви Ева, когато на сутринта излязохме от хотела и се озовахме пред оживеното автомобилно движение и усетихме с всяка фибра на тялото си чуждата атмосфера.

Откакто бяхме напуснали Копенхаген, прекарвахме времето си главно във влака; предишната вечер пристигнахме на огромната миланска гара, отидохме право в хотела и се хвърлихме в леглата. Едва тази сутрин можахме да установим първия си контакт с новата и непозната страна.

Малко преживявания могат да се сравнят с това, да излезеш рано сутрин под яркото слънце и да се озовеш на улица, за която не знаеш нищо, в град, за който не знаеш нищо, и да се смесиш с хора, за които също не знаеш нищо. В теб кипи радостта на откривателя, зад следващия ъгъл може да се случи всичко възможно. Усещаш същия изпълнен с очакване трепет в сърцето, както някога като дете, заслушано в приказката за принца, който тръгнал по широкия свят. Винаги съм си мислела колко прекрасно е, че този принц е тръгнал по широкия свят, защото там са приключенията, там можеш да откриеш златната ябълка, а галошите на щастието само чакат да ги нахлузиш.

Двете с Ева забързахме по улицата под утринното слънце, твърдо убедени, че ще открием по пътя си несметни количества златни ябълки. Е, може би не точно златни ябълки, но поне праскови. Големи сочни праскови, почти без пари. Мъжът в зеленчуковия магазин беше първият италианец, с когото разговаряхме и той наистина положи забележителни усилия да ни покаже пътя към „Пиаца дел Дуомо“. Благодарихме му и докато прасковеният сок се стичаше по пръстите и брадичките ни, тръгнахме в посоката, която той ни показа с толкова старание.

Не бяхме изминали и няколко крачки, когато сграбчих рамото на Ева. Спряхме като заковани и се втренчихме възхитени в една прекрасна гледка. Не, не беше катедралата. Това беше един облечен в бяло регулировчик, стъпил в центъра на най-оживеното движение върху голяма, боядисана в черно и бяло, кутия за шапки, украсена с едно невероятно червено сърце. Точно на кутия за шапки приличаше. О, колко прелестно изглеждаше! Скоро открихме, че всички регулировчици в този град са се покачили на такива кутии за шапки, които бяха изрисувани с реклами на марка кафе.

Ние с Ева бяхме решили да си държим очите широко отворени, за да съберем всякакви хубави идеи за Швеция. И ето ти първата идея. Шведската полиция трябва незабавно да се покачи върху кутии за шапки. Незабавно, казвам ви. И естествено на всяка кутия ще има по едно голямо червено сърце. Едва тогава ще можем да говорим за уредено движение в най-натоварените точки на уличното движение.

— Червени сърца и любезни хора, това съответства горе-долу на рекламата — рече доволно Ева.

Още не бяхме изпили сутрешното си кафе и затова влязохме в малък магазин за месо. Наистина беше магазин за месо. Във витрината бяха подредени салами, червено говеждо филе и крехко телешко печено. Имаше и хляб. В един от ъглите имаше бар, където няколко господа тъкмо поръчваха първото горчиво кампари за деня. Плътно до тях бяха подредени няколко маси и тъкмо там ние изпихме нашето кафе с прекрасни сладки в добавка.

— Още една идея — каза Ева. — Също толкова уютно би трябвало да бъде и в месарския магазин у дома, на улица „Капитен“.

— Да, прекрасно е, когато всичко е събрано на едно място така живописно — съгласих се аз, — човек се чувства добре.

Човек се чувстваше добре — ето това беше. Започнах да се притеснявам, че нещо с мен не е наред. Чувствам се добре, където и да отида. Не мога да правя критични и хапливи забележки. Всичко ми се вижда прекрасно. Дори сега, макар че бях решила да не се дам лесно на Италия и италианците, само след половин час бях победена. Ева явно беше същата.

— Мислиш ли, че сме твърде благосклонни и тъпи? — попитах я аз неспокойно, когато излязохме от месарския магазин.

Докато продължавахме да се питаме дали е възможно да сме тъпи, се случи нещо необичайно. Приближи се един млад човек, който носеше дървен кафез. Този кафез беше пълен с кокошки. Главите на някои от тях висяха между решетките. Отначало това не ме обезпокои, защото предположих, че са мъртви. Внезапно обаче една от тях изкудкудяка тихо и раздвижи главата си.

В същия миг стана ясно, че ние с Ева не сме доброжелателни и тъпи. Ставаме зли като стършели, когато се ядосаме. Нахвърлихме се върху младежа с клетката (той беше дребен и хилав, със смирена физиономия) и жестикулирайки диво, се опитахме да му обясним, че да се натъпчат така живи кокошки в кафеза е престъпление.

— Вземи разговорника — нареди ми Ева — и провери дали няма някой израз от типа „Дръвник такъв, пусни кокошките, иначе ще извикам полиция!“

Запрелиствах усърдно разговорника, но в бързината открих само следното изречение: „Ако искате да научите добре един език, трябва да използвате всяка възможност да го говорите.“ Но нали това правехме! Сочехме кокошките и крещяхме „Тропо, тропо!“ с надеждата, че младежът ще разбере, че в неговия кафез има твърде много кокошки. Той обаче само се намръщи и не прояви никакво разбиране.

— Фа финта ди есере сордо „той само се прави, че е глух“ — извиках разгневена.

Сега ни стана ясно защо изобщо този израз е сложен в разговорника. Италия, разбира се, беше пълна с такива глухи, които чуваха само когато им изнасяше. Накрая се предадохме. След няколко минути трябваше да се срещнем с нашата група в катедралата, така че не можехме да отделим повече време за защита на животните.

Продължихме да търсим катедралата, но не можахме да я открием и взехме такси. Не зная какво си