— Почти ме е страх да ви заведа на Ню Гибън — каза Дейвид Грийф. — Едва когато вие и англичаните ми дадохте свобода на действие и оставихте острова на мира, успяхме да постигнем някакви резултати.

Валенщайн, германският правителствен комисар от Бугенвил, си наля уиски със сода и се усмихна.

— Ние ви сваляме шапка, господин Грийф — заговори той на безупречен английски. — Това, което сте направили на този дяволски остров, е цяло чудо. И ние ще продължим да не се месим. Той си е дяволски остров, а старият Кохо е най-големият главен дявол от всичките тях. Никога нямаше да можем да го накараме да се подчини. Той е лъжец и не е глупав. Той е чернокож Наполеон, Талейран, който събира човешки глави и яде човешко месо. Спомням си, преди шест години, когато отидох там с английски кръстосвач. Черните бяха офейкали в гъсталаците, разбира се. Но намерихме неколцина, които не могли да избягат. Една от тях беше последната му жена. Бяха я обесили за едната ръка на припек за две денонощия. Ние я свалихме, но въпреки това тя умря. А приковани с колове в течаща вода намерихме три други жени. Всичките им кости бяха строшени, а ставите смазани. Смята се, че такава подготовка ги прави крехки за ядене. Бяха още живи. Жизнеспособността им е изумителна. Една от тях, най-старата, изтрая почти десет дена. Да, това бе образец на предпочитаните от Кохо ястия. Нищо чудно, че е див ззяр. Как изобщо сте го укротили, за нас остава неразрешима загадка.

— Не бих го нарекъл точно укротен — отговори Грийф. — Макар и да идва от време на време мирничък и послушен.

— Това е повече, отколкото ние постигнахме с нашите кръстосвачи. Нито германците са го виждали някога, нито пък англичаните. Вие сте първият.

Не, пръв е бил Мактавиш — възрази Грийф.

— А, да, спомням си го: дребничкият, съсухрен шотландец. — Валенщайн отпи от уискито си. — Наричат го „Умиротворйтелят“, нали?

Грийф кимна.

— И разправят, че заплатата, която получава от вас, е по-голяма от моята или на английския комисар, а?

— Боя се, че е така — призна Грийф. — И без да се обиждате, наистина я заслужава. Той обикновено остава там, където има метеж. Той е магьосник. Той е този, който закрепи позициите ми на Ню Гибън. Сега е на Малаита, разработва за мен плантация.

— Първата ли?

— На Малаита няма дори и станция, търговски пост. Вербувачите на работници все още слагат покрив на лодките си и както едно време, бодлива тел на релинга. Ето я и плантацията. След половин час ще сме там. — Той подаде бинокъла на госта си. — Вляво от бунгалото се виждат навесите за лодки. Отвъд са бараките. А вдясно са сушилните за копра. Вече сушим доста много. Старият Кохо се е цивилизовал достатъчно, за да кара поданиците си да донасят орехите. Ей го устието на потока, където сте намерили трите жени, сложени за омекотяване.

— „Уъндър“ се насочи право към котвеното място. Яхтата се издигаше и спускаше по люшкащите я гладки като огледало вълни, разкъсани тук-там от браздички зад кърмата. Настъпваше краят на мусоните и въздухът бе тежък и лепкав от тропическата влага, небето бе претрупан оловен хаос от безформени облаци. Те забулваха на върволици скалистия остров и се заплитаха във венци, подгонени от бурните пориви на вятъра, а през тях мрачно надзъртаха крайморските носове и върхове от вътрешността. На един чукар знойно пламтеше косо падащ слънчев лъч, на друг, по-малко от миля по-нататък, беснееше щорм и се изсипваше яростно пороен дъжд.

Това беше влажният, плодороден, див остров Ню Гибън, разположен на петдесет мили откъм подветрената страна на Шоазьол. Географски той принадлежеше към Соломоновите острови. Политически демаркационната линия на германското и английското влияние го разполовяваше, което налагаше съвместния контрол на двамата правителствени комисари. В случая с Ню Гибън този контрол съществуваше само във вида в колониалните администрации на двете части. Всъщност нямаше изобщо никакъв контрол, то пък някога бе имало. Ловците на трепанги едно не са го отминавали. Търговците на сандалово дърво, след твърде неприятни случки, се бяха отказали от него. Роботърговците не бяха сполучили да вербуват нито един работник от острова и след като на шхуната „Дорсет“ намериха избити всичките моряци, го бяха оставили на мира. След време едно малко дружество се опита да разработи плантация за кокосови орехи, но я изостави, след като няколко управители и доста от наетите работници забиха главите си. Германски и английски кръстосвачи не можаха да накарат диваците да се вслушат в гласа на здравия разум. Четири пъти мисионерски дружества се бяха опитвали да завоюват острова, но и четирите пъти бяха отблъснати, кога от болести, кога от кланета. Последвали пак кръстосвачи, пак усмирителни експедиции и всичките останали безплодни. Човекоядците винаги се бяха отегляли в горите и се бяха присмивали на свирещите снаряди. След заминаването на бойните кораби, не е имало нищо по-лесно наново да издигнат колиби от клони на мястото на изгорените и да иззидат наново пещите.

Ню Гибън беше голям остров, цели сто и петдесет мили дълъг и наполовината на това широк. Наветрената му страна беше скалиста и нарязана, без котвени места и заливчета, и беше населен с десетки воюващи помежду си племена, поне така е било преди Кохо да се издигне като Камехамеха и със силата на оръжието и значителна държавническа дарба да спои трайно племената в конфедерация. Политиката му да не допуска общуване с белите е била във висша степен правилна, доколкото се отнасяше до оцеляването на неговите поданици; а след Посещението на последния кръстосвач той беше правил каквото си иска, докато Дейвид Грийф и Мактавиш Умиротворителя не бяха слезли на безлюдния бряг, където навремето са били построени германските бунгало и бараки и разните сгради на английската мисия.

Последвали войни, лъжлив мир и пак войни. Съсухреният дребен шотландец умееше да създава спречквания също както и да ги изглажда, и понеже не се задоволяваше да владее крайбрежието, беше докарал туземци от Малаита и беше нахълтал по пътеките на дивите прасета във вътрешността на гъсталаците. Той опожаряваше села, докато на Кохо му дойде до гуша да ги възстановява, а когато взе в плен и сина на Кохо, принуди стария вожд да дойде да преговаря. Именно тогава Мактавиш установи съотношението в размяната на главите. Срещу всяка глава на свой човек той обеща да взема по десет глави от племето на Кохо. След като Кохо се убеди, че шотландецът е човек, който държи на думата си, за първи път настъпи истински мир. Междувременно Мактавиш беше построил бунгалото и бараките, бе разчистил горските гъстаци по крайбрежието и бе засадил плантацията. Подир това беше поел нататък, да оправя размириците на Тасмановия атол, където бе избухнал мор от черна шарка и магьосниците го бяха приписали на плантацията на Грийф. Веднъж, една година по-късно, пак го бяха повикали да оправя работите на Ню Гибън и Кохо, след като плати наложената му глоба от двеста хиляди кокосови ореха, реши, че е по-евтино да спазва мира и да продава орехите. Пък и младежкият му плам бе вече попрегорял. Той остаряваше и куцаше с единия си крак, защото прасецът му бе прострелян с пушка.

— Познавах един тип в Хавай — каза Грийф, — управител на плантация за захарна тръстика, който си служеше с чук и голям пирон.

Те седяха на широката веранда на бунгалото и наблюдаваха как Уърт лекува болните работници. Бяха туземци от Ню Джорджия и този с болния зъб беше оставен последен. Уърт тъкмо се беше провалил в първия си опит. Той избърса потта от челото с едната си ръка и размаха клещите с другата.

— И е счупил не една челюст — заяви той намръщено.

Грийф поклати глава. Валенщайн се усмихна и повдигна вежди.

— Поне твърдеше, че не е чупил — възрази Грийф. — Нещо повече: уверяваше, че винаги успява още при първия опит.

— Виждал съм да го правят, когато бях втори домощниккапитан на кораб за лимонов сок — обади се капитан Уорд. — Началството използваше чук за калафатене и стоманена свая. И вадеше зъбите с първия удар: чиста работа!

-Аз предпочитам клещите — промърмори мрачно Уърт и вкара инструмента в устата на чернокожия.