отвсякъде, екнал в тихия въздух, долиташе от много мили плътният бумтящ отглас на големите бойни тъпани, направени от огромни дъНери, обгорени отвътре с огън и издълбани със сечива от камък и морски черупки. — Нищо не ви заплашва, докато не мърдате от тука. — каза Грийф на управителя. — Аз трябва да продължа за Гувуту. Те няма да излязат на открито да ви нападнат. Дръжте работниците тука. Спрете разчистването, докато това не премине. Изпратите ли някоя отделна група, те ще я избият. И каквото и да правите, да не се излъжете да навлезете в гъстаците да гоните Кохо. Направите ли това, той ще ви очисти. Единственото, което трябва да правите, е да чакате Мактавиш. Аз ще го изпратя с команда негови туземци от Малаита. Той е единственият човек, който може да навлезе във вътрешността. А докато той дойде, ще оставя при вас ДенВи. Вие не възразявате, нали, господин Денби? Ще изпратя Мактавиш с „Уанда“ и ще можете да тръгнете с нея и да се върнете на „Уъндър“. Капитан Уърд ще се справи без вас тоя път.; — Точно това щях да предложа и самият аз — отговори Денби. — Никога и през ум не ми е минавало, че с една шега може да се забърка цялата тая каша. Виждате ли, в известно отношение се

смятам виновен за това.

— Виновен съм и аз — намеси се Валенщайн.

— Но пръв започнах аз — настоя търговският агент.

— Може да е така, но аз го продължих.

— А Кохо го довърши — добави Грийф.

— Във всеки случай ще остана и аз — заяви германецът.

— Аз мислех, че вие идвате с мен в Гувуту —

к възрази Грийф. — Щях да дойда. Но тоя остров се намира от части под мое ведомство, а аз се проявих като пълен глупак. Ще остана и ще помогна всичко да се оправи.

От Гувуту Грийф изпрати подробни нареждания за набиране на работници, с един кеч, който тъкмо тръгваше за Малаита. Капитан Уорд отплава с „Уъндър“ до островите Санта Крус, а Грийф взе назаем от английския комисар велбот с екипаж от черни каторжници и прекоси протока, за да огледа ливадите оттатък Пендуфрин.

Подир три седмици с издути платна при силен вятър той мина край кораловите плитчини и преодолявайки прибоя, стигна спокойното котвено място на Гувуту. Пристанището беше празно, ако не се смяташе един малък кеч, застанал близо до крайбрежния риф. Грийф позна, че е „Уанда“. Той очевидно беше току-що пристигнал през протока Тулаги, защото чернокожите моряци още се занимаваха с прибиране на платната. Когато застана до кета, сам Мактавиш протегна ръка, за да му помогне да прескочи през релинга.

— Какво се е случило — попита Грийф. — Още ли не сте тръгнали? Мактавиш кимна:

— Дори се върнах. На борда всичко е наред.

— Как е Ню Гибън?

— Беше си на място, когато го видях за последен път, ако не смятаме липсата на някои незначителни украшения на общата гледка.

Мактавиш беше от тихите буйни хора, дребен като Кохо и съсухрен като него, с махагонов цвят на лицето и безизразни очички, които приличаха повече на два остри върха на свредел, отколкото на очи. шотландец, Безстрашен, без прояви на въодушевление, неподатлив на болести, безразличен спрямо Зимата и сантименталностите, той беше мършав, жесток, и безпощаден. като змия. За Грийф беше пределно ясно, че сегашният му кисел вид предвещава лоши новини, — Хайде, изплюйте камъчето! — каза той. — Как е станало? — Това е нещо, което трябва строго да се осъди, и срам и позор, за шегите с тия диви чернокожи — отговори Мактавиш. — А те са и много скъпи. Елате долу, господин Грийф. Ще ви бъде по-леко да чуете и видите с чаша уиски в ръка. Моля, минете.  — Как оправихте положението — запита го Грийф, те двамата седнаха в кабината. Дребничкият шотландец поклати глава.  — Нямаше какво да оправям. Всичко зависи от това, как гледате на нещата. Иначе би могло да се каже, че всичко е било оправено — забележете! — съвсем оправено, преди още да стигна там. — А плантацията, човече? Плантацията? Няма никаква плантация. Многогодишният друд е изравнен със земята. Всичко е така, както бе, когато започнахме, откъдето мисионерите бяха започнали, откъдето германците бяха започнали… и където бяха свършили. На пристана не е останал камък върху камък. Сградите са черни пепелища. И сетното дърво е отсечено и дивите прага изкореняват ямса и бататите. Тия работници от Ню Джорджия, чудесни момчета бяха, сто души, доста пари ви струваха на вас. И да ви кажа истината, нито един не е останал.

Той млъкна и взе да бърка в голям шкаф под трапа.

— Ами Уърт? И Денби? Й Валенщайн?

— Точно това ви разправям. Ето, погледнете. Мактавиш измъкна чувал, съшит от оризова рогозка и изтърси съдържанието му на пода. Дейвид рийф рязко скочи, защото, вцепенен, видя пред себе си главите на тримата мъже, които бе оставйл на Ню Гибън. Русите мустаци на Валенщайн

вече не стърчаха свирепо засукани, а висяха клюмнали от горната устна.

— Не зная как е станало това — мрачно продължи гласът на шотландеца. — Но предполагам, че са навлезли в гъстаците да гонят тоя дърт мизерник

— А къде е Кохо? — попита Грийф.

— В гъстаците си е и е пиян-залян. Затова можах да докопам главите. Беше толкова пиян, че не го държаха краката. Измъкнаха го на гръб от селото, когато нахълтахме там. И ако ме освободите от тия глави, ще ви бъда много признателен. — Той спря за малко и въздъхна. — Предполагам, че ще им устроят редовно погребение. Макар че, както си мисля, те биха били чудесни антики. Всеки почтен музей би платил по стотина лири за парче. Няма да е зле да пийнете още една чаша. Изглеждате малко пребледнял… Ха така, обърнете я тая чаша и ако бихте приели моя съвет, господин Грийф, трябва най-решително да се опълчите против разните шеги с чернокожите. Те винаги носят неприятности и са много скъпи като развлечение.