— Знам ги. Тренирала съм спортна стрелба. Мога да стрелям и с пистолет, и с винтовка.

Мозговая я погледна така, сякаш за първи път я виждаше. Не, не трябваше да крие от нея, че Ана е убита. Тя ще трябва да преживее всичко това наведнъж.

— Искате нещо да ми кажете, нали? — тихо попита Ника.

— Аня… я няма. Убита е.

— Знаех си, знаех си… Още одеве не ви повярвах… Айя непременно щеше да дойде да ме види… Заради мен стана, всичко стана заради мен… Не мога повече да стоя тук, те ще убият и детето ми…

— Недейте, Ника, ето, изпийте това, моля ви, хайде…

Мозговая я изчака отново да се унесе, стана и се заразхожда по коридора, като проклинаше деня, в който беше решила да влезе в милиционерското училище.

Той не знаеше, че тази килия е извън всякакви списъци, затова никак не се учуди, когато някой леко извади лоста отвън и още по-безшумно превъртя ключа; вратата се отвори съвсем тихо и се показа униформен тъмничар, надзирател в затвора. Той се опули към Турецки, застинал на вратата на килията, но след секунди вече дърдореше с познатия тон:

— Защо си тук, Турецкин? Ти не можеш да сидиш тук. Тази килия съвсем лош, тук даже и лош хора не остава. Защо следовател Турецкин в тази килия? Твое място не тук, твое място в следователски кабинет, правиш разпит.

— Керим, Керим! Чакай, млъкни за малко. Не съм по свое желание тук, арестуван съм. Отправят ми някакви измислени обвинения, помогни ми, Керим, намери Меркулов, кажи му, че са ме тикнали в «Бутирка»…

— Кой ти измислил? Кой ти тикнал? Перестройка съвсем избудалка, вече няма нищо ядене, крадци на воля, а добри хора тикват в затвор. Аз добре те познавал — не крадеш, не убиваш…

Керим бълваше безспир изопачената си скоропоговорка, но Турецки забеляза, че очите му опипват стените, сякаш търсят нещо, а той самият пристъпва от крак на крак. Какво ли ще стане, ако го халоса с ръба на дланта през врата — цяла връзка ключове виси на колана му, може би ще успее да се измъкне от този зандан.

— Само че защо в тази килия, аз съвсем не разбира, моята тиква не може загрее. Аз случайно така отворил врата, мислел да види как е тука. В тази килия никак не трябва да се живее, даже лош човек. Който ти измислил това, Турецкин, не в затвор искал тикне тебе, а в гроб.

— Керим, нещо шикалкавиш ти, нали те виждам, не си отворил случайно вратата. Търсиш нещо тук. Скрил ли си нещо?

— Никой не крил. Проверявал как е. Не е хубаво обиждаш татарин пенсионер. Аз също има очи, ти ключове гледаш, мислиш моята тиква като удариш и бягаш, къде бягаш? Хем ти следовател, хем глупост говориш. Не можеш бягаш — ще те хванат. Навсякъде перестройка. Керим мисли — първо постеля носи на тебе, обяд носи сега, хубава вода носи. А ти седи, мисли си — излезеш на свобода, секир-глава правиш на този, дето измислил.

— Ако ти не ми помогнеш, никога няма да изляза оттук. Обади се на Меркулов, знам му телефона, запиши го…

— Керим честен, не мога обади твой Меркулов днеска, честно казал, не лъжа. След един час пак ще дойда, пак ще говорим.

Вратата се затвори зад гърба му и на въпроса «защо?!» се роди страшният отговор: всичко е скалъпено, а него самия го хвърлиха в тази плесенясала килия, за да пукне тук като този плъх от глад и жажда. И тогава дойде другият въпрос, на който трябваше незабавно да намери отговор: какво е сторил и кому? Кой има интерес да го унищожи, да го премахне?

Амелин. Чуркин. Къде им е минал път? Под «чистосърдечното признание» видя своя подпис, всяка експертиза ще го потвърди, защото е истински. Преди няколко дни Амелин му даде да подпише някакви отчети и той като последен тъпак е подписал естествено празни листа. Беше по време на телефонния разговор с Грязнов — даже не обърна внимание какво подписва.

Записът. Гласът на Бабаянц и неговият собствен. Сто на сто е неговият собствен глас. И същевременно сто на сто фалшификация: никога нищо подобно не е казвал нито на Бабаянц, нито на никой друг. Гласът на Гена вече не може да се идентифицира. Но беше лесен за имитиране: лек кавказки акцент, характерната дрезгавина. Човек не може да познае собствения си глас на запис, колко пъти му се е случвало да чува въпроса: «Аз ли съм това? Наистина ли гласът ми е такъв?» Защо тогава той познава себе си с такава сигурност? Трябва да се помъчи да възстанови целия разговор от начало до край, трябва да разбере каква е цялата тази лудница. Но той не може да си спомни нито едно изречение, нито една своя реплика, не можеше да си спомни дори за какво е ставало дума. Единственото, което си спомни, беше тонът му, който никак не отговаряше на темата: Бабаянц го навиваше да убият прокурора Зимарин, а той, Турецки, беше съгласен, но гласът му звучеше ведро, непринудено, даже небрежно, понякога иронично, като че ли уговаряха предстоящ пикник.

— Донесох чай и кифла!

Турецки вдигна глава: не беше забелязал кога в килията пак влезе тихо Керим. Жадно пи от калайдисаното канче много силен и много горещ чай, захапа сухата кифла.

— Топи в горещо, после яж, по-хубаво. И си стой. Аз една работа знам. Ти лягай спиш, аз завивки донесох. Нощес ще дойда да буди тебе. Има една работа — многозначително шептеше Керим, докато напъхваше ватата в дюшека и застилаше захабен чаршаф в здравата част на наровете. — Скоро лектрика няма да свети, изключвам в десет, ще дам кибрит на тебе, лежи, нищо не мисли, спи съвсем спокойно.

— Само ми е до спане — измърмори Турецки и се изтегна на влажния чаршаф.

Но вратата още не беше се затворила, когато той вече спеше оловнотежкия сън на уморен от битки войник.

Министър Шахов можа да посети Вероника Славина само със специално разрешение от началничката на Московската криминална милиция Романова. Прекара поне половин час във фоайето, докато се водеха преговорите между главния лекар и «Петровка» 38. Щом видяха в дъното на коридора непознатото лице, дежурните лейтенанти пред стаята като по команда извадиха пистолетите от кобурите. Министърът пак изчака покорно, докато един от караула говори по телефона с Романова. Другият с все така насочено оръжие внимателно претърси букета рози, предназначени за Ника, и подробно опипа Шахов от главата до петите.

— Другари, нашият гост е член на правителството — рече леко задъхан главният лекар, но лейтенантите не обърнаха никакво внимание на думите му.

— Влезте, другарю Шахов — рече накрая единият.

Охраната прибра оръжието, но остана пред отворената врата. Ника седеше до прозореца като отнесена, главата и китките й бяха бинтовани, хлътналите й очи тъмнееха на бледото лице.

При звука на отварящата се врата тя се обърна и сякаш точно него очакваше да види — се хвърли към Шахов, заговори бързо, объркано:

— Моля ви, моля ви… кажете им… Не ме пускат. Кажете им… моля ви. Отвлякоха сина ми… Моля ви, трябва да го търся, ще го намеря… Не мога повече тук… в пълна неизвестност…

Той трябваше да я успокои, шипчетата на розите го бодяха, не знаеше какво да прави с букета, не знаеше какво да прави със собствения си живот, който сега му се стори съвсем безсмислен, всички негови усилия, пък били те и в името на висша цел, бяха празни грижи; и всичко, което имаше в предопределения остатък от живота, се събра в безпомощното, смазано от мъка същество, заради което беше готов да обърне гръб на всички и заедно да търсят момченцето.

Лейтенантите се спогледаха, единият леко пое букета от ръцете на Шахов, донесе буркан вода, вещо подряза стъблата с джобно ножче, огледа доволен свършената работа, излезе от стаята, дръпна и колегата и безшумно затвори вратата.