затворника само едно: че не може да избяга. Отдавна са отишли в небитието единичните легла, единичните килии и прочие елементи на старовремското обслужване. Помещенията десетки години не са подновявани — разбит под, напукани стени, полусрутени тавани. Условията на пребиваване в СИЗО са такива, че мнозина арестанти жадуват час по-скоро да се намерят в «зоната». Подследствените често са принудени да чакат ред за спане. Докато стигне до присъда, човек може и цяла година да остане в изолатора — съдиите са по- туткави от следствените органи. Причините да се бави разглеждането на делата понякога граничат с комичното: например няма кой да препише присъдата на машина… Всичко това се нарича процес на «по- нататъшно хуманизиране» в съответствие с документа за «Минимални изисквания на ООН за отношението към затворниците», който съветското правителство подписа, без да му трепне ръката.
Но най-забележителни на вид вероятно са килиите в бившата вътрешна църква — толкова забележителни, че една от комисиите предписа няколко килии да бъдат закрити за основен ремонт, какъвто от миналия век чака целият затвор. Поради пълно безпаричие обаче затворът вече толкова години не може да осигури що-годе задоволително състояние на въпросните килии.
В една от тях хвърлиха Турецки, след като той, потресен от подлостта на колегите, си задаваше един-единствен въпрос: «Защо забъркахте всичко това,
Не знаеше колко време е минало, откакто се намираше в тази килия, в която потрошените нарове не бяха застлани с чаршафи, от дрипавите дюшеци стърчеше черна вата, в мивката и в клозетната чиния имаше застояла ръждива вода, прозорчето на вратата, през което подаваха храната, беше залостено с желязо, на пода се въргаляше мъртъв плъх. Кръвта нахлу в главата му, блъскаше го в слепоочията и това му пречеше да се съсредоточи,
Турецки не знаеше, че това е една от няколкото килии, затворени за ремонт, и поради това
Замаяна от голямата доза успокоителни, Ника потъна в дълъг и тревожен унес без сънища. Когато се събуди, видя силует на жена, която отначало взе за полковник Романова. Но жената се доближи до леглото, тя беше много по-млада от Романова и лицето не беше толкова сурово, както на шефката на Московската криминална милиция. Ника си пое дъх — кой знае защо, малко се страхуваше от Александра Ивановна.
— Здравейте, Вероника Сергеевна, казвам се Татяна Владимировна. Търсим сина ви, вече имаме следа…
Ника скочи и сграбчи Татяна Владимировна за ръкава на бялата престилка.
Старши инспектор Татяна Владимировна Мозговая имаше от Романова задачата да успокои Вероника Славина и да изкопчи от нея възможно най-много информация. Втората част нямаше как да бъде изпълнена без първата. Инспекторката разбираше, че можеше да вдъхне спокойствие на Ника само с измама, защото издирването на Кеша Славин засега оставаше безрезултатно.
— На практика колегите откриха вече престъпната банда. Необходими са ни допълнителни сведения за жената, която вчера е идвала при вас.
Ника напрегнато се взираше в лицето на Татяна Владимировна. Спокойно, добро лице. Няколко белега от шарка като на Аня Чуднова.
— Кажете ми, моля ви, кажете ми какво са направили на Аня, нали тя беше с Кеша. Тя би трябвало да знае…
Мозговая въздъхна — нямаше право да влошава и без това доста окаяното положение на Славина.
— Не й се е случило нищо особено… Ударили са я, така че не е в състояние да ни каже.
— Може ли да я видя? Може ли тя да дойде при мен?
— Да, разбира се, но малко по-късно. Разполагаме със съвсем малко време, Вероника Сергеевна, разкажете ми подробно всичко, което ви се случи вчера.
Ника разтвори пръсти, пусна престилката й.
— Да. Добре. Пишете… Аня отиде с Кеша в парка. Аз бях на прозореца — чаках колата. Сега работя… с други думи…
— … Трябваше да ви вземе кола от министерството, знам. — Мозговая погали бинтованата ръка и добави: — Ника. Така ще ви наричам.
— Целият ни багаж беше събран. С детето щяхме да се пренасяме вкъщи. Знаете, нали, че ни се наложи няколко дена да живеем при Аня.
— Знам, Ника.
— После чух, че се отваря външната врата, и си помислих: сигурно Аня се е върнала; но в стаята нахлу онази старица с пистолета. Насочи го към мен и закрещя… Не, зашепна, но някак много високо: «Иди до прозореца и седни на пода.» Много се уплаших, от страх не разбирах какво ми говори. Тя задрънча с нещо метално, погледнах — белезници, не, отначало не разбрах, че са белезници. Каза: «Сложи си ръцете на радиатора.» Скочих, исках да избягам, тя ме удари с белезниците в слепоочието, аз паднах и тя ме прикова с белезниците за радиатора.
Оперативничката, без да я прекъсва, бързо записваше всяка нейна дума.
— Пак ме заплаши с пистолета и пита: «Къде е порт-пресът…»
— Не се притеснявайте, разказвайте наред. И най-малката подробност може после да е от полза.
— Каза: «Къде е порт-пресът, кучко?» Честна дума, изобщо не знам какво е порт-прес, казах го и на нея. А тя: «Къде е оня, дето те опъва, пачавро? Къде мислехте да се ометете?» Заплаках, защото наистина никого си нямам, говоря за мъж, и с никого за никъде не съм смятала да се омитам. Казах й, че се стягах за работа, после за вкъщи и че не разбирам за кого и за какво ми говори. Тогава тя взе телефона…
Мозговая усети, че за Ника идва най-тежката част от спомените й.
— Ника, опишете ми тази старица.
— Изобщо не е старица. Само в първия момент така ми се видя, лицето й е съвсем младо, но много напудрено, очите й са остри. Носеше ръкавици, съдрани по пръстите, ноктите й бяха със зеленикав перлен лак.
— Така си и мислехме.
— Познавате ли я? Арестувахте ли я?
— Още не. Но сега вече със сигурност ще я задържим. Всичко ще бъде наред.
Ника заплака, но през сълзи продължи:
— Тя… се обади… никакво име не каза… после каза… «дайте момчето», и ми сложи слушалката на ухото… Чувам… Кешка ми обяснява: «Майче, лелята обеща да ми купи златна тръба, да свиря на нея.» Много искаше да има тромпет, да свири като в духов оркестър, много настояваше да му купя… Тя затвори телефона и ми вика: «Ако не дадеш порт-преса, повече няма да видиш сина си. Аз тебе няма да те изпусна.» Измъкна лейкопласта от джоба си и ми го залепи на устата. После погледна през прозореца, грабна мрежата с бутилките и избяга.
— Сигурно е видяла правителствената кола… Ника, можете ли да ми опишете оръжието й? Поне на големина, горе-долу?
— Как «горе-долу»? Най-обикновен Макаров.
— Какво?
