НОРА. О, не, Торвалд…

ХЕЛМЕР. Напразно отричаш, моя малка, мила Нора. (Слага ръка около талията и.) Моето лекомислено синигерче е възхитително, но все му трябват много, много пари. Да не повярва човек, колко скъпо излиза на мъжа такова едно птиченце!

НОРА. Не! Как можеш да приказваш така? Та аз наистина пестя, гдето мога.

ХЕЛМЕР (смее се). Право казано! Гдето можеш. Обаче ти съвсем не можеш.

НОРА (тананика и доволно се усмихва). Хм! Само да знаеш, Торвалд, колко много разходи имаме ние чучулигите и катеричките!

ХЕЛМЕР. Ти си странно създанийце. Досъщ като баща си. Стараеш се по всякакъв начин да пипнеш пари и докопаш ли ги, те се губят между пръстите ти; никога не знаеш где са се дянали. Но човек трябва да те приеме такава, каквато си. То ти е в кръвта. Да, да, да, Нора, тези неща вървят по наследство.

НОРА. Ех, бих желала да съм наследила много от татковите качества.

ХЕЛМЕР. И аз съвсем не бих желал да бъдеш друга, а тази, която си — моя мила, малка, пойна чучулига. Но… дойде ми нещо на ум. Ти изглеждаш днес тъй — как да кажа? — тъй подозрителна…

НОРА. Аз?

ХЕЛМЕР. Да. Я ме погледни право в очите!

НОРА (гледа го). Е?

ХЕЛМЕР (заканва й се с пръст). Лакомничето похапнало ли е днес нещо в града?

НОРА. Не. Защо мислиш така?

ХЕЛМЕР. Наистина ли лакомничето не се е отбивало в сладкарницата?

НОРА. Не, Торвалд, уверявам те…

ХЕЛМЕР. Не е ли близнало нещо сладко?

НОРА. Не, истина… не!

ХЕЛМЕР. Не е опитало дори от бадемките?

НОРА. Не, Торвалд, действително, уверявам те…

ХЕЛМЕР. Е, е, е… разбира се, аз го казах само на шега…

НОРА (отива до масата вдясно). Никога не би ми дошло на ум да направя нещо против желанието ти.

ХЕЛМЕР. Не, зная го много добре. И после, ти ми даде дума. (Отива до нея.) Запази за себе си твоите дребни коледни изненади, сърчицето ми! Довечера, когато запалим дървото, те ще излязат на бял свят, убеден съм в това.

НОРА. Не си забравил да поканиш Ранк, нали?

ХЕЛМЕР. Не. Но това съвсем не е нужно разбира се от само себе, че той ще вечеря с нас. Впрочем ще го поканя, като дойде днес преди обед. Поръчах вече хубаво вино. Нора, няма да повярваш колко се радвам на днешната вечер.

НОРА. Аз също. А как ще ликуват децата, Торвалд!

ХЕЛМЕР. Ах, все пак е прекрасна мисълта, че имаш твърде осигурено положение, богато препитание. Нали? Тази мисъл доставя висша наслада!

НОРА. Ах, чудесно е!

ХЕЛМЕР. Спомняш ли си миналата Коледа? Цели три седмици преди това ти се заключваше до късна нощ, за да приготвиш цветя за дървото и разни други прекрасни неща, с които да ни изненадаш. О, те бяха най-пустите дни, които съм преживявал някога.

НОРА. Аз съвсем не се отегчавах тогава.

ХЕЛМЕР (усмихнат). Но резултатът беше твърде жалък,. Нора!

НОРА. Пак ли ще ме дразниш с това? Какво бях виновна аз, че влезе котката и съсипа всичко?!

ХЕЛМЕР. Не, бедна Норичка, разбира се, ти не беше виновна. Ти имаше най-доброто желание да ощастливиш всинца ни и това е главното. Но хубаво е все пак, че онова време на оскъдица мина.

НОРА. Да, наистина е чудесно!

ХЕЛМЕР. Сега не се налага да седя самичък тук и да чувствувам такава пустота. И ти не трябва да напрягаш милите си очи и нежните си, крехки ръчички.

НОРА (плясва ръце). Не трябва вече, нали, Торвалд?! О, чудно хубаво е да слушаш това! (Хваща го под ръка.) Внимавай сега, Торвалд, как си представям нашата бъдеща домашна наредба. Щом мине Коледа… (В преддверието се звъни.) Ах, звъни се! (Пооправя набързо в стаята.) Сигурно иде някой. Ама че глупаво!

ХЕЛМЕР. За гости не съм у дома, не забравяй!

ПРИСЛУЖНИЦАТА (на вратата за преддверието). Госпожо, една непозната дама…

НОРА. Да заповяда!

ПРИСЛУЖНИЦАТА (към Хелмер). Дойде и господин докторът.

ХЕЛМЕР. Той влезе направо в моята стая, нали?

ПРИСЛУЖНИЦАТА. Да, там влезе.