Nil admirari! — На нищо не се чуди! А, между това, колко е чудно!… През последната половина на миналия век человеческият ум, демон, пощурял в устрема си към невероятното и непостижимото, грабна от небесата — втори Прометей — тайните на светкавицата и тури на наша служба неуловимия ток на тайнствения елемент — електриката; накара я да ни пренася мисълта от единия край на света до другия, почти с нейната бързина; да ни препраща гласа, да ни осветлява, а най-после — да носи и нас! Ами Рентгеновите лъчи? Ами телеграфът без жици? Ами фъркането из въздуха? Ами четенето на мисълта? Ами телепатията? Ами страшната загадка на спиритическите проявления? Ами, ами… онова, което утре, други ден ще видим? Казвам: утре, други ден, защото този демон чародеец, този неуморим титан, човешкият ум, трупа с вихрова скорост чудо въз чудо, подвиг въз подвиг, Пелион въз Осса, и ние, в изумление, смутени, присъствуваме на тая мирозидателна работа и не предвиждаме ни край, ни бряг, ни точка, ни минутата, дето ще каже: „Доста!…“ Често замижавам и се пренасям в края на тоя XX век и искам да си въобразя какво има да види той и какво ще предаде в наследство на другия, при тоя трескав творчески процес на човешката мисъл… Тая грамада дивни изобретения, открития — вчера фантазия, блян неосъществим, днес нагла действителност, не наумяват ли повторението на вавилонската кула, на една духовна вавилонска кула, по която човек се опитва да стигне небето, божеството, началото на началата?… Де ще се спре човешкият дух в шеметния си летеж към неизвестното? Кога ще се умори?… Чудно, дори страшно!

Какво ахкане и негодувание у всички софиянци, когато гледаха запречкването със стълбове софийските мегдани и улици за нуждите на електрическото осветление и на електрическия трамвай и замрежването въздуха с тая паяжина от медни жици! Никога столицата не е знаела, че имала толкова любители на красотата си! А помните ли какви възхитени сборища се трупаха около първите пуснати трамваи, няколко дена наред натъпкани, като сардели, или като Ноевия ковчег — изберете което щете от тия две сравнения — с пътувачи от двата пола и от всичките възрасти?

Негодувание, очудване, възхищение — всичко мина.

Софиянци вече не се чудят — те видяха по-чудни неща и им се пречудиха също. Вратоломните изненади на българската политика и ония, които ни готви, ги направиха да обръгнат на всичко…

Когато цяла София се извози и насити на трамвая, вредих се и аз да му се порадвам и се качих при Банката на вагона с надпис „Гарата-Игнатиев“. Той отиваше към гарата.

Първият клас, дето сядам въз кадифено седалище, е съвсем празен; вторият клас е населен от една бабичка, от двама гимназисти, от едно слугинче-момиче и дете, което държи в ръцете си.

Един мургав чиновник с плитка шапка и сив шаячен шинел, който ми дава билет. Той е твърде учтив.

Трамвая продължава пътя си към Търговска улица. Той се търси, гърми, стъклата на прозорците чаткат. Това тръскане и шум произвеждат неприятно впечатление из пръв път. Но големите сгоди на това съобщително средство стократно го изкупуват. Спираме на Александровския площад, цял настръхнал със стълбове, като едно пристанище с корабните мачти. Никой не влазя, и външният чиновник, който кара каруцата, звъни за тръгване. Аз ги наричам чиновници, и тогова, и първият, защото не им знам особените названия. После научих, че ги викали ватман и ресевйор! Ето ти и трамвая, че внася нов международен вклад в речника ни! Всяко нововъведение в живота ни влачи подире си рой чужди думи в езика, и той, сиромахът, ги гълта, усвоява, обогатява се, оварварява се. Научихме българина да си троши езика и задръстя паметта без нужда, направихме го да произнася: урна — не кутия, секция — не бива отдел, тротоар — плочник не е български! (тъй го чух от селянин), екскурзия вместо излет — ческа и сръбска дума, но хубава и на български; записаха и заказваха: палач — вместо джелатин оръдие — вместо топ, площад — вместо мегдан; — ние неразбрано изфърляме звучни турски думи, придобили право на гражданство у нас; зехме руските: упрек (вместо укор, натякване), намеквам (!) (вместо загатвам, подфърлям), прицелявам се вместо луча, меря… И стотина такива…

Завихме в Търговска улица, дето пак виждам в джамлъка на руския чаен магазин куклата на миловидната Лотиева Madame Chrysanteme, обиколена от навалица любопитни. Но мургавият чиновник със сивата шаячена шинела се изпречва пред мене и ми казва учтиво:

— Господа, молим извинете!

Аз се озъртам в недоумение, защото само аз съм в първия клас. Мигар той употреби множество число заради кученцето ми, що влезе с мене.

Учтивият чиновник прибавя:

— Не се пуши тука — и ми посочва надписа над вратата: Забранено е пушенето!

Аз се извинявам и фърлям цигарата.

При банята — спиране. Трима граждани влизат и ми стават другари. Единият е твърде благообразен, добре избръснат, гоен, с една реч — почтен човек. Аз го познавам: бивши депутат — предприемач. Вторият има незначително лице; третият е намусен старец с големи вежди и гръмлив бронхит. Бившият депутат- предприемач продължава с тях някакъв оживен разговор, зафанат още на пътя. Разказва как по-рано искали да му забият на новата къща желязна кука и да вържат на нея тела от един трамваен стълб, за да се крепи, как бутнал стълбата, прогонил работника на компанията, който посягал въз неприкосновеността на стената му, и после — цялата разправия с общинското управление, с дирекцията на трамвайното предприятие, додето най-после победил и последната се принудила да забие особен стълб за куката.

— Имам ли право, Петраке? — обърна се той към стареца с големите вежди и с бронхита.

— Да, да! — отговори Петраки.

— По конституцията никой няма право да се разполага с чужда собственост… защото…

— О, да, да — избърбора старецът.

— Защото един път например, ако позволя да забият тая кука, утре не съм господар на стената си, ако поискам да си разваля къщата. Трябва да искам позволение за това, и главоболия, и поразии…

Мене ми дойде на ума народната дума: „Ако падне теслата от тавана и убие наш Ивана, олеле горкана, какво зло стана!“

— Но вие няма да я разваляте къщата си? — казах аз.

— Например де!

И с тържествуващ поглед той ме попита:

— Вие сте били в Европа: там такова нещо не се позволява?

— Напротив, и на дворци даже ги забиват, защото това е от обществена полза, а без вреда за стопаните…

— Да, да, това е право! — потвърди Петраки, като чукна с тоягата и с гръмовито рязко изкашляне.

— Може, но българската конституция…

Детето във втория клас се разплака и заглуши думите на охранителя на българската конституция…

Детският глас раздираше ушите ни. Депутатът се разсърди, вероятно се досети, че конституцията не позволява никому да плаче в трамвая и зина да каже нещо на чиновника. Слугинчето видя сърдитите погледи на господина и с големи мъки уталожи детето, подпомогнато и от бабичката.

В булевард Мария Луиза — нови гости. С тях се донесе и разговорът за политиката, за изборите, които ставаха подир няколко деня. Един господин, твърде бъбрив, твърде лют, кандидат, както разбрах, разправя