книжка.

— Какво е това?

— Календарче „Вардар“ с образа на Крали Марка: двайсет стотинки.

Той иска да заплати с календарчето стойността на билета.

— Книги не ща.

— Има песен тук към македонците, от мене е съчинена…

— Песни не ща, пари!

— Нямам.

— Слез!

Произлазя скарване. Господинът с книгите под мишницата се оказва честолюбив човек и сочи юмрука си на чиновника, укорявайки го в лош патриотизъм. Аз се намесвам в полза на събрата си по Аполона и заплащам билета му. Тогава той ме съзира и ми благодари, като ме назовава с името ми — познава ме. После сяда до мене приятелски и ми се оплаква, че по причини на кризата литературата не върви… Той поверително прибавя, че има един ръкопис от 909 листа, в който е описал превземането на Гюмюрджина от русите, в което събитие и той играел роля, и че е готов да ми отстъпи произведението си за четиристотин лева. Позволява ми след поправянето „правописанието и запетаите“ да го напечатам под мое име и да печеля, колкото ща от него.

— Па и славата нека е ваша! — казва той великодушно я с чисто християнско самоотречение.

И един остър дъх от вино иде въз мене.

Аз с радост виждам през прозореца зида на Черната джамия и че наближавам края на улица Игнатиев и на беседата ми с приятеля.

Трамваят спира срещу английското консулато, зад което се тъмнее кърът. Под електрическия фенер няколко деца поздравляват с радостни ура пристигането ни. Тук се разделяме със събрата, който фаща меланхолично улицата към Перловец, без да ми обади името си, а аз — Фердинандов булевард, глух, пустинен и озарен меланхолично от дълъг ред червени електрически ламби.