— Вашите вождове ще се подчинят ли? — Токай-ихто зададе въпроса си така, сякаш ставаше дума за нещо съвсем далечно и чуждо нему.

— Нашите вождове, заклинатели и старейшини ни съветват да запазим мира. Техният съвет не се хареса на нас, младите. Затова аз тръгнах да търся нови ловни райони. Стори ни се, че прериите на дакота са празни. Ние яздехме, ловяхме антилопи и лосове и обикаляхме, накъдето си искахме. Какво се случи след това… ти вече сам знаеш.

Тези новини изненадаха силно Четансапа. Той не можеше да се сдържа повече. Изсмя се кратко, остро, сякаш умът му изведнъж се бе помрачил.

— Ние бягаме към вас, а вие бягате към нас. Мъже без разум и без смелост, такива сме станали! Аз ти говорих за това още край Черните хълмове, Токай-ихто.

— Хау, така беше. — Вождът се отдаде за известно време мълчаливо на мислите си, преди да продължи: — Съветът ти и тогава беше лош, както и днес.

— Ти знаеш ли някакъв изход?

— Да. Ние ще си купим земя. Спомняш ли си още, Четансапа, за какво говорихме в моята шатра през онази нощ, когато Монито и Ред Фокс искаха да ме изнудят да им дам злато? Сега дойде време да разменим злато за земя. Аз съм синът на Матотаупа.

— Толкова много земя, че да можем да ходим на лов из нея?

— Не, но достатъчно, за да отглеждаме пъстри бизони и плодовете на земята.

— Като жените и като уачичун.

— Като нашите праотци, които са отглеждали царевица и тютюн сред плодородна земя.

— Моят баща Летния дъжд беше ловец на бизони и боец, какъвто станах и аз… Хавандшита знае ли вече за твоите намерения?

— Не.

— Тогава пази се от него. Той никога не е бил твой приятел.

— Но ти, Четансапа, си. И ще бъдеш.

Всичко, което бе важно, бе казано и разговорът приключи.

— Тръгваме в полунощ — уведоми вождът своите бойци. Дотогава ще почиваме.

Двамата гости си отидоха.

Токай-ихто и Планински гръм легнаха върху завивките и кожите. Без да говорят, и двамата си спомниха колко често бяха спали като деца в една и съща шатра. Охитика се приближи и започна да ближе ръката на чужденеца.

Стените на шатрата останаха вдигнати. Навън вятърът завя по-силно над тревата. Реката ревеше в лунната нощ и пукащият се лед блестеше матово между мръсните води, които избиваха сред образувалите се между ледените блокове пукнатини. Конете се бяха отдръпнали от брега и се бяха приближили към шатрите. Появиха се човешки фигури, мълчаливи и с наведени глави. Бяха синовете на Стария гарван, които погребваха баща си. Ситопанаки и Подигравчийката седяха пред шатрите край мъртвото момче, погребано в одеялото. Сега към тях се приближиха Уинона и Унчида.

Жените оплакваха заедно детето, но песента им не можеше да бъде чута от врага. Само устните на тъжащите жени се помръдваха. Уинона прегърна Ситопанаки през раменете. Двете момичета се познаваха от времето на големия празник, когато Токай-ихто и Планински гръм бяха изпълнили Танца на слънцето. И двете се бяха страхували заедно за живота на Токай-ихто, който бе подложен по време на култовото тържество в чест на слънцето на най-трудните изпитания. Сега сестрите на двамата млади вождове и кръвни братя се срещнаха в тежки дни и без да бяха продумали нещо помежду си, се почувствуваха едно цяло.

Когато луната и звездите бяха извървели доста от своя път и нощта бе превалила своята половина, бивакът вече бе изчезнал.

Далече към северозапад крачеха катърите един подир друг в дълъг керван. Жените и децата яздеха коне и катъри подир животните, върху чиито гърбове бяха кръстосани върховете на подпорните прътове, чиито влачещи се по земята краища теглеха кошници и завивки, отрупани с имуществото на шатрите. Около кервана обикаляха яхналите мустангите си бойци, а на края се мъкнеха кучетата. Сега имаше отново достатъчно коне и товарите на животните бяха леки. Керванът напредваше бързо през тревистите долини. Откъм височините често прозвучаваха животински крясъци: обаждаха се сови, джафкаха койоти. Пътят все още беше свободен.

Южният вятър духа през цялата нощ. Прерийните чеда усещаха дъха на топящите се води от планините и влажния въздух, който се носеше откъм залетите поляни. По небето се зададоха облаци, но месецът се издигна по своя път и подгони черните парцали. Далечен и ясен блещукаше Млечният път.

Когато месецът избледня и здрачът покри земята, вятърът затихна. Въздухът стоеше неподвижен над земята и птиците дори не пееха. На източния хоризонт пламна слънчевият кръг. Керванът спря и Хавандшита вдигна пред очите на всички свещената лула високо нагоре. Думите му се разнесоха сред утринната тишина. Бяха все същите думи, които дакотските мъже произнасяха при всеки изгрев на слънцето:

— Благодарим ти, свещен и неизвестен, те ни водиш, и те молим да ни водиш все така и да ни дариш с храна и мир.

Хавандшита спусна надолу свещената лула.

Мъжете и жените бяха слезли от конете за кратка почивка. Мустангите, чиито ребра стърчаха през зимната им козина, веднага започнаха да пасат. Меховете с вода тръгнаха от ръка на ръка; жените и децата пъхнаха по едно парче месо между зъбите си, за да го дъвчат бавно и продължително. Запасите им все повече намаляваха, та до вечерта нямаше да раздават повече храна.

Две гарвановочерни вълчи кучета се хапеха — Охитика и водачът на глутницата, която бе дошла с групата на сиксикау. Отначало жените помислиха, че кучетата се борят за някой кокал. Когато обаче те започнаха да се ожесточават все повече, Светкавичен облак тръгна да ги разтърве с кам — шика си, но Уинона я хвана спокойно за лакътя.

— Остави ги — каза тя, — те са братя и се бият помежду си. Сами трябва да се погодят.

Преселническият керван се бе спрял в долината подобно на дълга змия, излегнала се на утринното слънце. Сега отново се понесе. Бойците се приближиха с конете си ходом и се подредиха отдясно на товарните коне подир своя вожд. Конете застанаха един подир друг в права колона. Започна спускането от възвишенията към равнината и никой не знаеше кога ще се появят вражеските ездачи и ще принудят бойците на дакота да влязат в бой.

Глутниците кучета следваха ездачите. Изпохапани, но умиротворени, двамата кучешки водачи вървяха начело, Охитика пръв.

Още веднъж откъм купестия връх на издигащото се пред тях възвишение прозвуча сигналът на съгледвача, че пътят е свободен. После Токай-ихто зави край последния хълм и гледката към равнината се разкри изведнъж.

Бойците бяха притворили очи като тесни резки, защото оглеждаха непрекъснато околността срещу ослепителното слънце. Ако врагът щеше да дойде, трябваше да го очакват откъм изток. Съгледвачите изчезнаха с дълги скокове. Водеше ги Шеф дьо Лу.

Керванът вървеше все напред и напред през тихата местност. Токай-ихто се ослушваше и дебнеше.

Към пладне той видя в далечината как нещо пробяга в тревата и се насочи към кервана. Беше Шеф дьо Лу. Хапеда се приближи веднага със своя кон, като водеше за юздата пъстрия жребец на завръщащия се; делаварът яхна коня си и го пусна да върви до вожда.

— Червената лисица е разбрал вече хитрината на Бобъра — заговори делаварът с приглушен глас. — Върнал се е обратно заедно с милаханска в следващия форт, но когато и там видял, че нас ни няма, разбрал, че Бобъра му е скроил номер, като му е изпратил Татокано да ни предаде. Той искал да убеди милаханска да извърнат веднага конете си обратно, но те започнали да се карат и отказвали да обикалят повече. Останали в своя форт. Впрочем там има и търговска станция на кожарската компания. Били се насъбрали много ловци, както обикновено по това време в началото на пролетта; били надонесли зимните