— Три до четири нощувки — гласеше отговорът на Чотанка. — Така ни каза Токай-ихто. Ще трябва да преминем през възвишенията, после през равнината, където няма да имаме повече никакво прикритие.

— И след това през Тинестата вода, на която сега се топи ледът — продължи Бобъра. — Ето на, погледнете Жълтокаменната река; същата ще бъде гледката и горе при Мини-Соус. Пък може ледът да се е свлякъл, преди ние да стигнем, и водата да е преляла през бреговете си.

— Тебе твоята Подигравчийка ще те прекара с лодката — рече Четансапа.

— Да, можеш да я накараш да го стори и тъкмо ще видиш дали я бива за работа — допълни Шеф дьо Лу.

— О, тя е чудесна жена!

— Нека ти е честита, ти заслужаваше добра жена. Какво ще правите обаче с тези омотани пленници, като тръгнем? Не вярвам Токай-ихто да ни остави още дълго да лежим върху завивките си и да си пушим лулите.

На Четансапа явно му стана неприятно, когато разговорът отново се насочи към черните ходила.

— Продължавайте да си пушите и си поизтегнете краката, преди да тръгнем отново на път! — подкани той гостите си. — А аз ще отскоча отсреща до вожда. Ще му докладвам и ще видя какво ще заповяда той.

Черния сокол се изправи. Когато излезе от шатрата си, небето беше още светло, огненият слънчев диск тъкмо изчезваше на запад зад обраслите с трева възвишения и долчинката, и шатрите потънаха във вечерна сянка.

Откъм заклинателската шатра на Хавандшита се носеха ниски злокобни звуци. Старецът разговаряше с духовете. Шатрата на Токай-ихто бе издигната на няколко крачки от неговата. Сега чергилата на стените на вождовата типи бяха спуснати додолу и не даваха възможност да се вижда какво става вътре. Охитика седеше пред входа и ближеше с дългия си червен език рунтавата си черна козина.

Когато Четансапа се провря през чергилото на входа, той влезе в мрак. Обзе го чувството, че може би не биваше да влиза, но вече беше късно. Той придърпа плътно чергилото зад гърба си и остана на входа, докато сенките вътре се оформят пред очите му във фигури, и видя ясно Токай-ихто.

Вождът стоеше зад празното огнище. Държането му направи впечатление на Четансапа. Той нито се бе изправил току-що, нито пък имаше намерение да седне; освен това извърнатата му към огнището стойка не оставяше съмнение, че той се е разхождал досега из шатрата и изведнъж се е спрял. Вождът приличаше на човек, който разговаря с някого, но в шатрата не се виждаше никой, към когото той да бе насочил думите си. В дъното на шатрата седяха безмълвно Уинона и Унчида. Малкото кафяво мече лежеше до девойката.

Черния сокол усети, че го стрелна някакъв чужд и странен поглед. Един-единствен път досега бе забелязал той същия блясък в очите на вожда. То бе, когато убиецът на Матотаупа беше влязъл в шатрата на сина му. Сега зловещата светлинка отново блестеше, но веднага загасна и Токай-ихто тръгна с привичната си, прикриваща всички чувства любезност към госта. Покани го да седне, но боецът помоли да остане прав и да докладва накратко. Вождът го изслуша с насочено внимание и без да задава междинни въпроси, също така на крака. Когато Четансапа привърши, настъпи пауза.

Токай-ихто не каза нито дума за големия успех на Четансапа и нито дума за грешките, които той бе допуснал. Нито дума за смъртта на Стария гарван. Нито дума за пленяването на Планински гръм.

Свободен ли бе Четансапа? Мълчанието на Токай-ихто подтискаше боеца. Ако Токай-ихто се бе разсърдил, на Четансапа щеше да му бъде по-леко.

— Кога тръгваме? — попита той прегракнало своя вожд.

— Тази нощ. Трябва да използуваме времето, докато враговете ни търсят по фалшива следа.

— Искаш ли да видиш тримата пленени черни ходила?

— Моят брат е пленил тези бойци. Нека постъпи с тях, както желае. Такова е решението на Хавандшита.

Когато Токай-ихто изрече тези думи, Четансапа потрепера вътрешно, защото сякаш усети онова чувство, което вълнуваше вожда, без той да каже и дума за него. Още като момче на четиринадесет години Токай-ихто се бе видял принуден поради строгостта на прокудения си баща и поради едно нещастно стечение на обстоятелствата да убие собствения си по-малък брат. Раната, която тази смърт причини и на него самия, бе зараснала лошо. Белезите понякога болят по-късно. Сега вождът бе изправен пред решението да остави своя някогашен другар и кръвен брат Планински гръм да умре. Четансапа беше виновен, задето се бе стигнало дотам, и Хавандшита се опитваше да го тласне още по-надолу по този стръмен път. Боецът обаче искаше да се освободи от гъсталака на враждуването между червенокожите мъже, в който отново бе попаднал, воден от своята воински гордост. И при това сам не знаеше какво трябва да стори. Токай-ихто беше крайно чувствителен, когато се породеше съмнение, че той не разсъждава и не чувствува напълно и във всяко отношение като истински дакота. Четансапа не можеше да отвори дума пред вожда за кръвното му братство със сиксикауския вожд. Боецът сви устни и изрече тъкмо обратното на онова, което му бе на сърцето.

— Пленниците са бреме за нас. Аз ще ги убия веднага, ако ти смяташ, че това е правилно, Токай-ихто. Сега нямаме време да празнуваме победи. Ще вземем с нас скалповете на сиксикауските бойци и нашите родственици асинибоините ще ни посрещнат радостни в своите ловни райони, ако ние им занесем скалпа на Планински гръм и им разкажем, че сме чули неговата смъртна песен. Той се би храбро и ние можем да се похвалим с нашата победа — заключи Черния сокол с глас, който показваше, че той иска да се пребори сам със себе си и с по-добрите си намерения.

— Да. — Токай-ихто успя да каже тази единствена дума.

Четансапа се постара да не погледне към своя вожд. Срамуваше се и започна да се разхожда напред- назад из шатрата със сведен поглед.

— Беше през нощта — заговори той тихо. — Аз очаквах Планински гръм и размишлявах и моите мисли тръгнаха в друга посока. Видях мислено дългите ножове, които бяха нападнали тези черни ходила и които застрашават и нас. Аз не го овързах в ласото си, младия вожд, Сина на Горящата вода, и взех с нас жените и децата от неговото племе. Но ако ти заповядаш да ги убия, аз ще го сторя.

— Само ако аз заповядам ли?

— Само тогава.

— А ако аз не искам да убия Планински гръм — заговори Токай-ихто толкова бавно, сякаш избутваше някаква голяма тежест, — ако аз, Четансапа, не ти дам заповед да убиеш пленниците, ти си готов да подадеш ръка като брат на мъжа, с когото си се бил, така ли?

— Готов съм. Той не е по-малко достоен от мен. Но нима тогава ние ще трябва да живеем при черните ходила и да започнем да убиваме нашите братя асинибоините от другата страна на Мини-Соус?

— Не, ние не желаем това. Ние искаме да живеем в мир с тях. Ръката на Токай-ихто ще убива занапред само онези предатели, които служат на нашите врагове за десет долара на месец.

Четансапа вдигна поглед и погледна Токай-ихто в очите. — Отдавна ли твоите мисли вървят по тези пътища, мой братко и вожде?

— Да, аз стигнах до тези мисли като момче. Когато бях приет за боец, ги изговорих на глас пред черните ходила и техният заклинател искаше да ме убие заради това. Ти си първият, който споделя с мен същите мисли и ме разбира. — Токай-ихто сложи ръка върху рамото на Четансапа.

Двамата приятели напуснаха заедно шатрата на вожда и тръгнаха през лунната светлина на започващата нощ към шатрата на Черния сокол. Нощният вятър повяваше над тревите и край погребаното мъртво момче.

— Кракът на Токай-ихто се спря за миг пред малкия ковчег, който се състоеше само от едно одеяло.

— Кой е това?

— Едно момче, навярно брат на Планински гръм и на онази девойка, която носеше умрялото дете.

— Да не би да е била Ситопанаки?

— Да, Ситопанаки.

Вождът влезе заедно с Четансапа в неговата типи. Чергилата на стените все още бяха заметнати нагоре и лунната светлина хлуеше между подпорните колове върху пода на шатрата. Гостите се изправиха; изглежда, те не бяха разговаряли помежду си. Токай-ихто поздрави и тръгна към Планински гръм. Без да се помръдне, чуждият вожд стоеше все още в дъното на голямата типи. Лицето му бе прикрито сред сянката на