деликатен комплимент, предполагаше Мъри, и е измислена отдавна, за да могат английските лордове, които посещаваха Швейцария, да се чувстват сигурни и като у дома си. Обаче сега Мъри не се развесели, нито пък се почувства сигурен и спокоен, докато хер Захт и придружителят му се приближаваха към него. Вместо приятна изненада, той усети как сърцето му замря, а този факт беше страшно предупреждение за неизвестно и неизбежно нещастие.

— Добър вечер, майн хер! — почтително, почти извинително заговори собственикът на кея, тъй като Захт беше муден и тромав човек и винаги мълчеше. — Имаме неприятност там долу и дойдохме да се посъветваме с вас, въпреки че не искахме да ви безпокоим. Една млада жена…

— Не, не, невъзможно… — каза Мъри едва поемайки дъх.

— Уви, така е! Току-що я намерихме.

— Но как…? — Той нищо повече не можа да каже. Блед и замръзнал на мястото си, Мъри беше престанал да диша.

— След нощния рейс чух плясък, подобен на плясъка от скачаща риба. Не се замислих върху това. Но когато направих последната си обиколка на кея, видях, че във водата плува една чанта и дамска кафява шапка. Помислих за разумно да алармирам полицията. — Той погледна към Захт, който кимна утвърдително. — Извадихме лодките и след като претърсихме всичко внимателно, точно след два часа намерихме младото момиче; разбира се, мъртво! — Той спря с почтително съчувствие. — Страхувам се, че момичето е… може би ваша близка… Младата англичанка, която дойде този следобед с корабчето в пет часа̀.

Мъри се дръпна ужасѐн, като ги гледаше втренчено. После изведнъж истерично закрещя.

— О, господи, не може да бъде! Но да, една млада лейди… тя дойде… Кети… Кети Ъркърт… моя близка, както казвате, дъщеря на една стара, много скъпа приятелка. Тя ни напусна, тичайки, тичайки да хване последното параходче.

— Ах, така — каза Захт и бавно кимна, защото вече му беше станало ясно. — Тя е тичала в тъмното. Вероятно, или по-скоро сигурно излиза, че това е нещастен случай.

Като на сън, Мъри гледаше ту единия, ту другия и се хвана за възможността да оправдае себе си, зашеметен да намери изход от сполетялото го страхотно нещастие.

— Но какво друго би могло да бъде? — той се напрегна да даде известно обяснение. — На път за родината си тя пак се отби да ме види… Набързо… да ми каже сбогом. Тя беше болногледачка, разбирате… съвършено подготвена… напълно опитна болногледачка… и възнамеряваше да работи с вуйчо си в Африка… Той е мисионер. Исках да я изпратя с колата… но тя имаше билет и предпочете параходчето. Сигурно се е подхлъзнала, изгубила е опора под краката си… нали валеше, а топящият се сняг е много коварен… и сега… — Мъри закри с ръце лицето си.

— Това ви причинява скръб, хер Мъри — рече собственикът на кея. — И ние нямаме желание да ви създаваме неудобство. Но вие бихте ни помогнали. Хер Захт казва, че само ако дойдете да идентифицирате тялото, тогава може да изготви своя отчет.

— Да, разбира се… ще дойда! — В тона му се долавяше желание да им помогне и да сътрудничи.

— Първо, трябва да си облечете по-топли дрехи, за да не простинете. Ще почакаме тук, докато се приготвите.

Мъри беше забравил, че не е облечен. В гардероба в хола той намери едно палто, кепе и шал и чифт ботуши с филцова подплата. Бързо се върна и тримата тръгнаха надолу по пътеката. Все още шокиран, той инстинктивно играеше своята защитна роля, обаче щом приближиха малкия кей, където мълчалива група от хора стоеше събрана вън от ниския дървен навес, Мъри не можа да потисне тръпката на вцепеняващ и безмълвен ужас.

Групата мълчаливо се раздели, когато наближиха. Влязоха в голата чакалня; върху намазаната с борова смола маса, под единствения електрически фенер беше поставено тялото. Нямаше чаршаф; тя лежеше полупокрита със сакото на един рибар. Захт внимателно го дръпна. Отначало Мъри не можа да погледне. Стоеше като замръзнал. Това беше премного. Чувстваше, че силите му бяха напълно изчерпани и няма да го понесе. Беше впил безизразен поглед към долния край на масата; виждаше само износената подметка на една малка кафява обувка и чуваше бавното равномерно капене на вода от по-горния край на масата. В стаята имаше миризма на гъсти изпарения от парафинови лампи и застоял дим от цигари. Като премести погледа си на по-сигурно място, той видя на пода пепелник с щемпел на мелсбургско пиво. Беше пълен с угарки. Но собственикът на кея му говореше; Мъри трябваше да погледне тялото, защото в противен случай щяха да почнат да мислят, че нещо наистина не беше в ред. Бавно и с голямо усилие той вдигна и изви глава, и като все още се пазеше да погледне лицето, бързо и сдържано огледа трупа.

Пълната й неподвижност беше изумителна, и необичайната й незрялост също. Бог му беше свидетел, че той имаше причина да знае колко малка и крехка беше тя, но никога не беше си я представял така, така млада, както я виждаше сега! Пропитите с вода дрехи очертаваха тънкото й тяло — оформяха нежните гърди, разделяха стройните крака и открито показваха между тях деликатната изпъкналост на Венериния хълм — терминът неволно му дойде на ум — все пак беше лекар — и всичко, всичко това във вкочаненото безсрамие на смъртта. Един от чорапите й се беше смъкнал и нагънал около глезена, едно копче от блузата беше разкопчано; едната ръка, дланта на която беше обърната нагоре, като че искаше да вземе нещо; просмуканата от вода кожа, вече избеляла, висеше над ръба на масата.

Незабележима конвулсия разтърси Мъри при мисълта, че това най-после трябва да се свърши и той с усилие погледна лицето й. И не можа да отмести поглед. Обърнато към светлината, лицето беше сбръчкано и зеленикаво, сините устни сплеснати и разделени, мократа коса, дръпната от челото, падаше на влажни кичури около тънката шия, и от тези кичури водата продължаваше да се изцежда и да капе на пода. Почти неузнаваемо в мъртвешката си грозота, лицето беше обвито със странна непоносима загадка. Най- тайнственото и най-непоносимо в нея бяха очите й, още отворени, безизразни, загледани направо в него. В неизмеримата им дълбочина изведнъж, в миг на просветление, Мъри видя себе си, такъв какъвто беше, без илюзии, гол пред строгия поглед на провидението.

— И тъй? Това е малката английска лейди, нали? — Думите бяха изречени с нисък тон на съчувствие.

Мъри се извърна и потвърди с бавен, меланхоличен жест. Откритието, което беше направил пред себе си, би трябвало да го направи неспособен за нищо, но навикът и шлифованите от години маниери бяха оставили дълбока следа.

— Уви, това е истината — изрече думите ясно и отчетливо. — Много ме боли, за да мога да говоря. Мъртва, така изведнъж… толкова млада! Само злополука може да бъде обяснението. Видяхте ли обувката, подметката — изтъркана и гладка? Върху влажните дъски на кея, плъзгавият ръб…

— Да, винаги е опасно в такова време — собственикът на пристана искаше да се оправдае. — Но не ми е възможно да го изсуша.

— О, за бога, само дано не е страдала!

— А, не е — рече грубо Захт, като се мъчеше да любезничи. — Ледената вода убива бързо.

Той си извади бележника.

— Добре, вие искате подробности — каза Мъри и като стоеше изправен, той спокойно съобщи името, възрастта и националността й, докато Захт вписваше данните в разръфания бележник с навлажнения край на молива.

Когато това приключи, собственикът на пристана си позволи да стисне съчувствено ръката на Мъри…

— Не ви е добре, хер Мъри, елате да пиете едно кафе.

— Много сте мил, благодаря, но не мога — той се обърна към Захт. — Нали свършихте вече с мен? Мисля, че повече не съм ви нужен.

— Засега, не. Обаче ще трябва да ви повикаме при аутопсията.

— А, следствието… — рече Мъри тихо. — Считате, че ще бъде необходимо?

— Това ще бъде само една формалност, хер Мъри, но такъв е редът. Случаят трябва да се отбележи в регистрите на кантона.

— Разбирам — той се отдръпна, — мисля, че имам правото да платя разноските за погребението.

Имаше ли нещо повече да каже? Очевидно не. Мъри се ръкува с двамата и излезе без да погледне трупа.