ме погледна и остана намръщен.

Главата му беше деформирана по нетипичен за това заболяване начин. Лявата част на лицето му е по- тежка от дясната, защото е с по-масивни кости. Чертите му не са симетрични, а леко несъразмерни, едното му око е разположено малко по-ниско от другото, челюстта му е малко по-издадена отляво, лявото му слепоочие е изпъкнало, а дясното е по-вдлъбнато от нормалното.

Набит, с яки рамене и масивен врат, Джейкъб се беше прегърбил над масата, съсредоточен в заниманието си. В този момент езикът му, по-дебел от нормалното, леко стърчеше между зъбите му, въпреки че той нямаше навика да се плези. На масата пред него имаше два големи блока за рисуване. Този отдясно беше затворен. Вторият беше подпрян на статив.

Джейкъб рисуваше в него. Цял набор моливи, подредени в отворен несесер, предлагаха графити с различна плътност и различна степен на мекота.

Сега завършваше портрета на една поразително красива жена. Изобразена в три четвърти профил, тя гледаше през лявото рамо на художника.

Дойде ми неизбежната асоциация за гърбушкото от парижката „Света Богородица“ — Квазимодо, трагичната му надежда, безответната му любов.

— Много си талантлив. — Това си беше самата истина.

Не получих отговор.

Въпреки че ръцете му са къси и широки, месестите му пръсти боравеха с молива със сръчност и истинско майсторство.

— Казвам се Од Томас.

Той прибра езика си, завъртя го в бузата си и стисна устни.

— Живея в отделението за гости.

Огледах се из стаята и забелязах, че поставените в рамки десетина графични портрета, които красяха стените, бяха на същата тази жена. Тук се усмихваше, там се смееше, но най-често изглеждаше спокойна и замислена.

В една особено завладяваща рисунка тя беше изобразена в профил. Очите й блестяха, бисерни сълзи се стичаха по лицето й. Чертите й не бяха изкривени в мелодраматична гримаса; виждаше се, че тя изпитва голяма болка, но се мъчи да я прикрие и донякъде успява. Това сложно емоционално състояние, предадено с такава тънкост, правеше похвалата ми бледа. Чувствата на жената бяха осезаеми.

Вътрешното състояние на художника, докато е рисувал творбата, също беше очевидно, някак си беше попило в портрета. Джейкъб е бил силно разстроен.

— Коя е тя? — попитах.

— Понасяш ли се по вълните с настъпването на мрака? — Говорните му дефекти бяха почти недоловими. Очевидно нямаше проблеми с дебелия си език.

— Не съм сигурен какво имаш предвид, Джейкъб.

Без да ме погледне, той продължи да рисува и след известна пауза каза:

— Някога, но не и онзи ден.

— Кой ден, Джейкъб?

— Деня, когато си заминаха и камбаната заби.

Макар вече да бях почувствал ритъма на общуването с него и да знаех, че тази метрика имаше скрито значение, не можех да вляза в крак с темпото.

Той нямаше нищо против сам да отмерва такта:

— Джейкъб уплашен, че ще се понесе не където трябва с настъпването на мрака.

Измъкна от несесера ново оръдие на труда.

— Джейкъб трябва да се понесе, където би камбаната.

Когато спря да рисува, за да изучи недовършения портрет, трагичните му черти красиво се озариха от обич.

— Никога не видял къде камбаната била и понеже океанът тече ли тече, и камбаната се е преместила с него.

Тъгата се настани по лицето му, но не прогони напълно зарите на любовта.

Джейкъб угрижено задъвка долната си устна и отново се залови за работа с новия молив.

— И мракът ще настъпи с мрака.

— Какво искаш да кажеш, Джейкъб — мракът ще настъпи с мрака?

Той погледна към заскрежения прозорец.

— Щом пак няма светлина, мракът също ще настъпи. Може би. Може би мракът също ще настъпи.

— Щом пак няма светлина довечера ли значи?

Джейкъб кимна.

— Може би довечера.

— А идването на другия мрак… това смъртта ли е, Джейкъб?

Той отново пъхна език между зъбите си. Повъртя малко молива, за да го нагласи, и отново се зае с портрета.

Чудех се дали не съм бил прекалено прям, използвайки думата смърт. Може би той говореше със заобикалки не защото умът му беше разстроен, а защото прекалено директното обсъждане на някои теми го стресираше.

— Той иска да умра — пророни Джейкъб.

Графитът добави отенък на любов в женските очи.

Като човек без други таланти освен скарата и грила наблюдавах с уважение как Джейкъб извикваше спомена за нея и го претворяваше на хартия, спомен, съхранил се в паметта му благодарение на изкуството.

Дадох му достатъчно време да продължи, но след като той не отрони и дума, поех нещата в свои ръце:

— Кой иска да умреш, Джейкъб?

— Небивалото.

— Моля те, обясни.

— Небивалото веднъж дошло да види, когато Джейкъб бил изпълнен с чернотата, и Небивалото казало: „Остави го да умре.“

— Дошъл е в тази стая?

Той поклати глава.

— Много отдавна Небивалото дошло, преди океана, камбаната и носенето по вълните.

— Защо го наричаш Небивалото?

— Така се казва.

— Той трябва да си има друго име.

— Не. Той е Небивалото и хич не ни е изтрябвал.

— Никога не съм чувал някой да се казва Небивалото.

— Никога не съм чувал някой да се казва Чудакът Томас.

— Добре де, ти печелиш.

Джейкъб започна да подостря молива с джобното си ножче.

Като го наблюдавах, ми хрумна, че щеше да е много хубаво, ако можех да подостря затъпелия си ум. Веднъж проумеех ли частица от схемата на простите метафори, с които говореше, може би щях да дешифрирам посланията му.

Бях постигнал известен напредък, когато разбрах, че „И мракът ще настъпи с мрака“ означава, че тази или някой от близките вечери смъртта ще ни сполети.

Въпреки че уменията му с молива предполагаха всестранен поглед върху нещата, специалният му талант се простираше дотук. Джейкъб не беше ясновидец. Убеждението му, че смъртта е на път, се базираше на солидни доказателства, а не на свръхестествено възприятие.

Когато дървената част беше одялкана, той остави настрана ножчето и използва малко шкурка, за да