— Просто уточнявам.

— Така можеш много точно да гушнеш букета.

Биячът с емблематичните за душата му знаци по тялото и дрехите се запъти към средата на таверната.

Каубоите, седнали на барплота, станаха и го последваха към вратата на заведението. Ако бяха истински ездачи от Дивия Запад, а не компютърни специалисти или агенти по недвижими имоти, някой от тях би се заял с околните само заради удоволствието.

Когато вратата се затвори след пацифиста, Ноа поръча още една бира от несъстоялата се Мини.

Когато тя се върна с бутилката „Дос Екис“, му каза:

— Този просто се заяждаше или нещо друго?

— Нещо друго.

— А ти ченге ли си?

— Бях някога. Толкова ли ми личи?

— Ъхъ. А и носиш хавайска риза. Цивилните ченгета обичат хавайските ризи, щото могат да скрият пистолет под тях.

— Е, аз не крия нищо друго под тази, освен пожълтял потник, който трябваше да изхвърля още преди пет години — излъга той.

— Баща ми също харесваше хавайските ризи.

— Баща ти ченге ли беше?

— Преди да го убият.

— Извинявай.

— Казвам се Франсийн, кръстена съм на името на песента на Зи Зи Топ.

— Не мога да разбера защо толкова много стари ченгета слушат Зи Зи Топ — каза той.

— Сигурно в ония времена е било като някаква противоотрова срещу бозата на „Ийгълс“.

Той се усмихна.

— Ти не си глупава, Франсийн.

— Смяната ми свършва в единайсет.

— Изкушаваш ме, но съм женен.

Тя хвърли поглед на ръцете му и след като не видя брачна халка, попита:

— Женен за какво?

— Ето това е труден въпрос.

— Не е толкова труден, ако бъдеш честен пред себе си.

Ноа до такава степен беше пленен от тялото и красотата й, че до този момент не беше забелязал сърдечността в очите й.

— Ще прилича на самосъжаление — отвърна той и назова името на годеницата си.

— При всеки друг, но не и при теб. — Сякаш го познаваше от години. — По-скоро на гняв.

— Как се казва този бар — „Огнената вода“ или „Философски кръг“?

— Когато човек по цял ден слуша кънтри музика, започва да надниква в душите на хората и само за няколко минути отгатва житейските им истории.

— Жалко, от тебе щеше да излезе една много забавна Мини — каза искрено той.

— Като те гледам, сигурно си като баща и. Имаш онази характерна гордост. Той я наричаше чест. Но в наши дни честта е само за неудачниците и това те кара да се гневиш.

Той се загледа в нея и едва сега забеляза меланхолията й.

— Оня там маха за сервитьорката.

Тя отвърна:

— Е, ако някога се разведеш, знаеш къде работя.

Изгледа я как се отдалечи. После се втренчи в бутилката си, сякаш тя означаваше нещо специално за него.

Накрая, когато му остана да гледа само празната бутилка, Ноа остави на Франсийн бакшиш, по-голям от цялата му сметка.

Навън, на фона на черното като пещера небе светеше яркото жълто петно на градския живот. Високо над него висеше гладката сребърна луна. В дълбокия чист и непрогледен мрак над лунния кръг светеха ярко няколко звезди. Бяха толкова далеч.

Той тръгна пеша на изток. От време на време покрай него профучаваха коли. Непрекъснато проверяваше дали не го наблюдават. Засега никой не го следеше.

Очевидно биячите на конгресмена вече не проявяваха интерес към него. Страхът и лекотата, с която беше предал клиентката си, за тях беше потвърждение, че той е добър гражданин.

Взе от колана мобилния си телефон и се обади на Боби Зун. Помоли го да го закара вкъщи.

Като походи още около километър и половина, стигна до денонощния супермаркет, който беше избрал за място на срещата. Хондата на Боби беше паркирана до едни кофи с дрехи втора употреба, които „Армията на спасението“ разпродаваше.

Когато Ноа се качи в колата, Боби — двайсетгодишен, кльощав, с рядка брадичка и леко отнесен поглед на човек, който редовно употребява хапчета „Екстази“ — седеше зад волана и си бъркаше в носа.

Ноа направи гримаса.

— Отвратителен си.

— Какво? — попита Боби, искрено изненадан от обидата, макар че показалецът му продължаваше да се намира в дясната му ноздра.

— Поне не те сварих да онанираш. Хайде да се махаме оттук.

— Оня номер беше много готин — каза Боби, докато палеше двигателя. — Много яко.

— Готино? Идиот такъв, аз си харесвах колата.

— Шевролета ли? Беше стара купчина желязо.

— Да, но той беше моята купчина желязо.

— И се пак, човече, сцената беше много по-впечатляваща, отколкото изобщо съм очаквал. Получихме повече, отколкото щяха да ни дадат.

— Да — призна Ноа без голям ентусиазъм.

Докато излизаше от паркинга пред магазина, Боби подхвърли:

— Конгресменът е стара кримка.

— Какво е?

— Много е печен, врял и кипял е.

— От къде ги взимаш тия работи?

— Кои?

— Тия — стара кримка!

— Непрекъснато обмислям някакъв сценарий. Във филмовото училище те учат, че от всичко става филм. И определено е така.

— Опазил ме Бог да играя във филм на Боби Зун.

С прямота, характерна само между момче и мъж, и с тих заговорнически тон, както и с вяра в киното, той отвърна:

— Ти не си герой. Моята роля, мъжката, е главната. Ти си ролята на Сандра Бълок.

От тъмните скалисти върхове към потъналите в мрак долини, от гъстите гори към откритите полета, бърза момчето-сирак. Тичешком прекосява високите житни класове и стига до желязна ограда.

Не може да повярва, че е останал жив. Не смее да се обърне, за да провери дали е избягал от преследвачите си. Те са някъде там, все още го търсят неуморно.

Оградата е стара и разнебитена. Разклаща се, когато той я прескача. Озовава се на някаква алея, коленичи и замръзва на място, докато се увери, че никой не го е чул.

Гъстите облаци са се струпали около луната като стадо овце около овчар.

В тази непрогледна нощ светят само няколко постройки. Схлупени и загадъчни къщурки. Хамбар,